Как да бъдем щастливи

Дали сме щастливи не е въпрос на това какво или кого имаме в живота си, а на умението да присъстваме тук и сега, да бъдем себе си и да позволим на нещата, които ни радват да се проявят и да ни докоснат.

Щастието не е въпрос на факти - наличие или отсъствие на нещо или някого в живота ни, а на отношение към фактите.

Отношение, което всеки носи у себе си и което отразява действителността, пречупвайки фактите през палитрата от емоции - гняв, недоволство, тъга, отчаяние, или пък любов, благодарност, радост, удовлетворение. Всеки от нас има поне 100 причини да е нещастен, точно в този момент. И поне 100 да бъде щастлив. Въпросът е върху какво ще фокусираме съзнанието си. Това, което изберем пред фокуса на съзнанието, подхранваме като емоция у себе си.

Кога ще престанем да търсим щастието непременно в някаква кариера, връзка, позиция, отношения, положение в обществото и дори в поредната чанта/рокля/къща/екскурзия?
Щастието не е в нищо от външния свят.

Щастието е отношение към външния свят, което носим у себе си.

Запомнете, щастието започва с вас. Не с връзката ви, не с приятелите ви, не с работата ви, а с вас. Идеята, че ще бъдете щастливи, ако нещо се промени в живота ви е илюзия, която ви отдалечава от оценяване и живеене в настоящето. А настоящето е единственото време, в което можете да бъдете щастливи.

Човек не може да бъде щастлив, нито в бъдеще, нито в минало време, а само в настояще.

Да си простим за миналото и всички грешки, които не можем да върнем или променим е понякога трудна, но важна стъпка. Да си простим и за бъдещето и да не се пренасяме постоянно в него със мечти и страхове. Да бъдем в настоящето, приемайки фактите, хората, събитията - такива, каквито са. Разбира се, приемаме не за да се примирим със всичко и да не се развиваме, а тъкмо напротив. Защото когато приемем нещата такива, каквито са, тогава имаме избор и възможност да го променим. Тогава имаме избор за стъпка напред, за развитие и за освобождаване от нежеланото. Неприемайки и бягайки от реалността, ние не можем да я променим. Тъкмо напротив.

Борбата с фактите и съпротивата към реалността водят до негативни емоции, потискане и вътрешни конфликти. Приемането, осъзнаването и разбирането, че изборът е наш и винаги ни принадлежи е ключ към позитивни промени в живота ни.
 

Когато приемем настоящето, започва реалната работа с него. Освобождаваме се от илюзията, самозаблудите и борбата. Тогава можем да преработим представа си за това, кое ни прави удовлетворени и щастливи в различните сфери на живота - професия, семейство, любов, приятелска среда.

В такива моменти често хората откриват, че неща, които са вярвали, искали или се е очаквало от тях да ги правят щастливи - всъщност не са подходящи.

Как да бъдем щастливи ?

Като открием кои са истински ценните, подходящи и важни за нас неща – хора, занимания, призвание - нещата, които ни карат да се чувстваме себе си - живи, ентусиазирани и пълноценни. А след това, без да бягаме в илюзиите на миналото и бъдещето, да ги реализираме в настояще време, отдавайки се изцяло на процеса, изразявайки себе си и разгръщайки изцяло потенциала на личната си неповторимост.

„Всеки човек има специално призвание и мисия в живота си. Всеки носи конкретна задача, която трябва да бъде изпълнена. Никой не може да бъде заместен, нито животът му може да бъде повторен, тъй като задачата на всеки е уникална и е само негова възможността да я изпълни.” 

Виктор Франкъл 

източник: http://kymsebesi.blogspot.de/2012/01/blog-post_07.html

Обич или полза...?

Материалните неща са, за да се ползват. 
Хората са, за да се обичат.

Докато един мъж полирал новата си кола, неговия 4 годишен син взел камък и надраскал няколко линии от едната страна на колата. В гнева си, мъжът взел ръката на детето и я удрял толкова много пъти... даже не осъзнавал, че удря с гаечен ключ. В болницата детето губи всичките си пръсти заради множеството фрактури. Когато момченцето вижда баща си с изпълнени с болка очи го пита:

 "Татко, кога пръстчетата ми ще пораснат отново?"

Мъжът останал ужасно наранен и безмълвен, върнал се при колата си и я удрял много, много пъти. Поразен от действията си... стоял пред колата и гледал драскотините, детето било написало "Тати, обичам те!". На следващия ден бащата извършил самоубийство...

Яростта и любовта нямат граници, избери второто, за да имаш добър и красив живот и си спомняй това: Материалните неща са, за да се използват, а хората са, за да се обичат. 
Проблема в днешния свят е, че хората са използвани, а материалните неща са обичани. Нека опитаме винаги да си спомняме следното:

Материалните неща са, за да се използват.  Хората са, за да се обичат.

Има моменти

Има моменти, в които искам да напиша нещо свързано, а не мога. Моменти, в които емоциите са толкова болезнено силни, противоречиви и несвързани, че думите не стигат да ги опишат. Моментите, когато губиш нещо истинско. Преходност. Един ден се раждаш, пропълзяваш, после прохождаш. Смееш се, забавляваш се, слънцето грее лъчезарно, така сякаш никога няма да залезе. Животът изглежда една лесна игра. Дори най-обикновеният ден изглежда вълшебен. Шарен, фриволен, блазнещ. Животът е толкова откровено красив. Толкова красив със своите малки чудеса. Чудото да отвориш сутрин очи, да погледнеш слънчевия ден, да му се усмихнеш, да прегърнеш любимия човек, да кажеш „Обичам те!”

Чудото да си направиш любимите препечени филийлки, да изпиеш чаша горещо кафе, да си побъбриш сладко. Чудото да си вземеш горещ душ и да се почувстваш блажено спокоен. Чудото да излезеш от вкъщи и пред теб да се простира цял един свят. Свят, пълен с милион възможности, хора, събития, чувства. Свят, пълен с щастие и с болка.

Не знам дали има рай и ад след смъртта. Но знам, че животът е рай. Не защото е блажен, а защото всеки ден е едно ново откровение. С всички свои сълзи и усмивки, животът е зашеметяващо вълнуващ. И не би бил, ако нямаше болка, ако нямаш гняв, ако нямаше край. Животът е вълшебен, защото ти дава възможността да изпиташ най-дълбоко и истинско щастие. И също толкова дълбоко страдание. Как щяхме да разпознаем сладостта на радостта, ако не сме вкусили горчивината на мъката? И как щяхме да оценим живота, ако нямаше смърт?

Обичам живота. Обичам прелестните изгреви и залези. Обичам ефирността на пролетта, обичам жарта в лятото, обичам меланхоличността на есента, обичам уюта на снежната зима. Обичам с пареща осезаемост любимите ми хора. Обичам минутите, прекарани с тях. И ги ценя. Защото всичко е преходно.

Не знам защо се раждаме, но знам защо умираме. Защото нищо не може да бъде оценено, ако няма край. Ако нямаше, животът щеше да си бъде просто една незабележима даденост. И ние щяхме да крачим без цел и посока, без емоции и без страсти. Щяхме да сме просто едни скитащи камъни. Повече мъртви, отколкото живи.

Да, боли, когато губиш. Ужасно боли. Когато губиш близък, когато губиш част от себе си, от историята си. Когато си отива достоен и благороден човек. Боли. Парадоксалното е, че животът е всичко, което имаш, но дори когато загубиш всичко което имаш, животът продължава. Но не за теб. Един уморено затваря очи, а друг жадно ги отваря.

Насаме със себе си

Тишина... Миг на усамотение... Толкова странно и необичайно. Толкова интересно... и объркващо. Стоя с чаша чай пред мен и чувам мислите си, чувствата си, страховете си, надеждите си. Чувам себе си...

   Отпивам глътка и се чудя дали наистина искам да чуя себе си. А способен ли съм да чуя себе си? С всяка изминала година сякаш влизам във все по-задушаващи клишета и правя това, което трябва да правя. Мисля това, което се очаква да мисля. Чувствам така, както е правилно да чувствам. И къде съм аз в тази картинка? Кой точно съм аз?
Понякога изпитвам странното дежа-ву, че съм на 17 и че светът ми е безпределно ясен. Че имам отговори за всичко. А понякога ми се струва, че животът ми се изнизва между пръстите като пясък, уж осезаем, а всъщност неуловим. И ме е страх, че не правя нещата, както трябва. Че може би, ако бях постъпил по-различно, ако бях се вслушал в себе си, ако … Какво би станало, ако… Ако бях направил всичко по-различно… Може би нямаше да пиша тези редове, може би щях да имам коренно различен живот. Може би щеше да е по-хубав, а може би щеше да е ужасен. Така ми се иска да погледна през някой вълшебен прозорец и да видя какво би се случило, ако… Иска ми се да имаше повече магия в живота, да можеше да виждаме себе си в "другия" си възможен живот, да виждаме какво би станало, ако във всяка ситуация на трудно решение, бяхме взимали противоположното. Май просто ми се иска да видя, че не съм сгрешил, че няма за какво да съжалявам. Но истината е, че съжалявам - за детето в мен... Понякога толкова искрено жадувам да се върна назад във времето, когато не е трябвало – или поне не съм си давал сметка, че е трябвало -  да се съобразявам с другите, с порядките, с условностите на възрастните. Иска ми се да можех да плача с крокодилски сълзи, когато душата ми страда, да крещя с пълно гърло, когато съм вбесен, да тичам с еуфорична приповдигнатост, когато съм щастлив. Иска ми се да не трябва да изпитвам вина всеки път, когато чувствата ми прескачат рамките на общоприетото и не се вписват в измислената схема на "цивилизованото". Защо винаги трябва да бягаме от себе си? Защо трябва да бягам от себе си, за да се вместя в нечия схема?

   Понякога толкова искам да се върна поне за момент назад. Във времето, когато дядо ме утешаваше благо, че кръвта ми няма да изтече от драскотина на коляното ми и аз му вярвах. Когато баба ми правеше прекрасни пържени картофки, а аз я дебнех да се обърне, за да изхвърля кюфтето през прозореца. Когато се катерих по дървета, без грам страх и притеснение, че така не се прави и че може да се ударя. Когато морето ми беше до колене. Иска ми се отново да се почувствам дете – малко и защитено. Иска ми се просто за един миг – един-единствен миг – да не трябваше да нося отговорност за себе си. Да не трябваше да се питам дали постъпвам правилно. Да не трябваше да се упреквам... да не трябваше да пиша този текст.

Силата на благодарността

Още от малки ни учат, че думата „благодаря” е вълшебна. Казват, че отваряла и най-добре заключените врати, но как и по каква причина се получава всичко това възрастните не ни обясняват. Може би, защото и те самите не знаят! От Библията научаваме, че Исус казвал всеки път „Благодаря” преди да извърши някое от чудесата си. Когато изричаш тази думичка изпращаш любов и така тя умножава всичко, за което изпитваш благодарност. Независимо дали го правиш за нови дрехи, подарък, скъпи обувки, за хубавия ден или за добрия приятел, ти изпитваш любов към всички тези неща и в отговор ще получиш повече дрехи, повече здраве, повече добри моменти, повече от всичко за което си благодарил.

   Направи експеримент още сега. Помисли за човек на когото си благодарен. Съсредоточи цялото си внимание върху всички неща, които обичаш в него. След това ги произнеси на ум или на глас. Любовта, която изпитваш при това простичко упражнение, ще се върне при теб не само в отношенията ти с този човек, а и в целия ти живот. Прави го всеки ден и ще станеш свидетел на колосална промяна.

   Сега малко ще усложним опита. Избери си някого към когото изпитваш непоносимост, най-вероятно тя е взаимна. Вземи един лист и напиши всички положителни качества, които притежава, съсредоточи се върху тях, събери всичката любов и благодарност, на която си способен и ги изпрати към него. Прави го всеки ден за по няколко минути.

   Бъди търпелив, в началото се изисква повече време за трансформация. Ще изживееш една вълшебна приказка. Цялата взаимна непоносимост ще се изпари. Мога дори да кажа, че ще станете добри приятели. На някои ще им се стори невъзможно, повярвайте ми правила съм го неведнъж и действа безотказно.

   Алберт Айнщайн е велик учен, когато го попитали за постиженията му, той говорил единствено за благодарността, която изпитва към другите. „Всеки ден по сто пъти си напомням, че вътрешния ми живот и животът край мен зависят от труда на други хора, живи и мъртви и аз трябва да се старая да давам също толкова колкото съм получил и продължавам да получавам.”

   Когато отдаваш благодарност за нещата, които си получил и продължаваш да получаваш, същата тази ги умножава, но трябва да я изпиташ от все сърце (единственото необходимо условие).

   Ако използваш благодарността в малка степен, животът ще се промени в малка степен. Ако пък ли я използваш щедро всеки ден, той ще се промени толкова, че едва ли в момента имаш някаква идея как.

  „Благодарността е ваксина, противоотрова и антибиотик” Джон Хенри Джаует. 

Ако желаете промени в положителна посока, горещо ви препоръчвам да практикувате благодарността всеки ден и не забравяйте, тя е велико средство за умножаване!

Камелия Желязкова

Хората са неразумни, нелогични и егоистични, въпреки това, обичай ги.

Хората са неразумни, нелогични и егоистични, въпреки това, обичай ги. Когато вършиш добро, ще ти припишат егоистични мотиви и задни мисли, въпреки това, прави добро. Когато имаш успехи, печелиш фалшиви приятели и истински врагове, въпреки това, имай успехи. Доброто, което правиш, утре ще бъде забравено, въпреки това, прави добро. Честността и откритостта те правят уязвим, въпреки това, бъди честен и открит. Това, което си построил с дългогодишна работа, може да бъде разрушено за една нощ, въпреки това, продължавай. Твоята помощ наистина е нужна, но хората може би те нападат, защото им помагаш, помогни им въпреки това. Дай на света най-доброто от себе си, и те ще извадят зъбите ти, въпреки това, дай на света най-доброто от себе си.

ИСТИНАТА ЗА РОМАНОВИ

„...нито един член на семейството ти, нито едно от децата или близките ти, няма да ме надживее повече от две години...” – Распутин

В нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. е извършено едно от най-кървавите деяния на болшевиките по време на Гражданската война в Русия. В сутерена на Ипатиевия дом в Екатеринбург е разстреляно цялото императорско семейство – Негово величество цар Николай ІІ, съпругата му Александра Фьодоровна, германска принцеса от Хесен, четерите им дъщери Олга, Татяна, Мария и Анастатия, царевичът Алексей и придружаващите ги лица по време на заточението слугата Труп, готвачът Харитонов, камериерката Демидова и лейб-медикът доктор Боткин. Кървавото деяние и до днес продължава да разпалва въобръжението на хората и да ражда стотици легенди, митове, истории и дори цели филми, саги и романи. Самото събитие също така може да бъде обвързано с много поличби и предсказания.

Император Николай ІІ

Кои са Романови?

Династията Романови идва на власт през 1613 г. в Русия, което слага край на Смутното време. Управлението на този владетелски род продължава общо 304 години до абдикацията на император Николай ІІ на 15 март 1917 г. и последвалото отказване от престола на брат му Михаил ден по-късно. С това е сложен край на руската монархия и е поставено началото на кратко просъществувала фаза на парламентарна република преди Русия да попадне в лапите на болшевиките, терора и тоталното разрушение. Последното семейство на Романови се състои от седем души: Николай, син на император Александър ІІІ и датската принцета Дагмар, приела името Мария и православната вяра, Александра, немска принцеса фон Хесен-Дармщат дъщеря на Лудвиг ІV и принцеса Алиса, която е дъщеря на кралица Виктория, четирите дъщери Олга, Татяна, Мария и Анастатия и престолонаследникът Алексей, известен с това, че носи вековното проклятие на Хесеновия род, което спохожда членовете му по мъжка линия – болестта химофилия.

Императрица Александра Фьодоровна

Последният руски император царува във време на радикални промени в руското общество и на възход и падения, съпътстваши развитието на империята по време на неговото управление – невижданият икономически просперитет в периода 1894-1904 и 1906-1914, Сребърният век на руската култура, но също така две тежки за империята войни(Руско-японската през 1904-1905 г. и Първата световна 1914-1918 г.), две революции, несъобразна външна политика и други социални и политически сътресения като например множеството политически убийств, най-известните сред които на Великия княз Сергей Александрович и министър-председателя Пьотр Столипин. Последното императорско семейство обаче добива мъченически венец, най-вече поради трагичната си съдба.

              

      

Как се стига до убийството в Екатеринбург?

Трудностите по време на войната, невъзможността на правителството да контролира икономическото положение, корупцията и бунтовете от некомпетентната държавна политика стават причина император Николай ІІ да поеме върху себе си цялата тежест за грешките на други и да абдикира на 15 март 1917 г. По заповед на Временното правителство той е затворен със семейството си в Царское село, където остават до август 1917 г., когато по заповед на Керенски са отведени в Тоболск в Сибир. Там семейството престоява до април 1918 г., когато е отведено в Екатеринбург. Тези събития се случват след идването на болшевишката власт в Русия. Екатеринбург е считан за крепост на Съветите и затова бива избран като сигурно място за семейството, където противниците на новия режим трудно ще ги достигнат. Там те биват настанени в Ипатиеви дом, собственик на който се явява инженера Ипатиев. Тук бива открита интересна аналогия – през Смутното време първия владетел от династията Романови Михаил приема да стане цар именно на място свързано с името Ипатиев – Ипатиевия манастир. През 1918 г. отново на място с името Ипатиев е белязан и залезът на Романови.

Ипатиевия дом - картина на Павел Риженко

Убийството

Болшевиките бързат. Бялата армия и Чехословацкия корпус настъпват през Сибир към Екатеринбург, където е семейството. Положението на Лениновото правителство е крайно сложно и несигурно. Навсякъде по цялата оргомна държава властта на Съветите се руши под въоръжения натиск на белите. Опасността да бъдат освободени Романови става много голяма. Комунистите също не могат да приемат действия по ликвидирането на семейството, поради възможността от яростна реакция на германския император и настъпването на германски батальони към Москва, които да пометат властта на Ленин. Троцки в същото време крои планове за грандиозен осъдителен процес срещу император Николай като за целта иска той да бъде докаран в Москва. Докато той е на фронта обаче, Ленин предприема няколко бързи хода по ликвидацията на семейството, целящи едновременно да заблудят германския посланик фон Мирбах и да предотвратят всякаква възможност жив член на Романови да попадне в ръцете на белите. Решението за екзекуцията на семейството е взето от Уралсъветът, който след това го изпраща в зашифрована телеграма до Ленин. Назначеният за ръководител на убийството Яков Хаимович Юровски започва сформирането на екзекуционен екип, който да извърши пъкленото дело. Единадесетте убийци са подбрани грижливо. Част от тях са местни чекисти, друга военнопленници. На очи се набива името Имре Над(Наги), който по-късно става министър-председател на Унгария и е убит през 1956 г. по време на Унгарското въстание. Не е много щастлива съдбата и на другите участници в убийството. Злото сякаш тегне като поличба над тях – Юровски умира от язва в страшни мъки, Ермаков полудява... В полунощ на 16 срещу 17 юли 1918 г. семейството е събудено. Те получават обяснение, че трябва да бъдат преместени на друго място. След половин час, вече облечени, те биват отведени в сутерена на къщата, предварително подбран от Юровски заради дебелите му стени. По молба на царицата са донесени столове като императорската двойка сяда. Николай държи Алексей в ръцете си, докато всички останали – четирите дъщери, доктор Боткин, слугата Труп, Демидова и готвачът Харитонов се нареждат прави зад тях. Изведнъж нахълтват екзекуторите като Юровски набързо прочита заповедта за разстрел. Неразбрал царят пита „Какво, какво?” като в отговор следват изстрели. Всеки от екзекуторите има предварително определен член на семейството и свитата в който да стреля, но когато убийството започва всички стрелят в царя. След това се прицелват в доктор Боткин и в царицата, които падат покосени от куршумите. Дъщерите, виждайки смъртта на родителите си, започват да крещят. Олга се опитва да се прекръсти. Куршумите обаче сякаш не засягат дъщерите и те не умират като рекушират от тях и се блъскат в стените. Впоследствие се оказва, че те са носили специални корсети, в които са били пришити скъпоценности, които са действали като бронирани жилетки. Въпреки това накрая са покосени от куршумите, но отново не умират, а продължават да дишат. Налага се да ги доубиват с щик. Щикът обаче се оказва затъпен и се налага да бъдат мушкани многократно докато умрат. Камериерката Демидова се мята в истерия и се прикрива с една възглавница, в която в последствие се оказва, че също са съшити скъпоценности. Накрая и тя е доубита с щик. Слугата Труп и готвачът Харитонов биват убити от куршуми. Накрая всичко е в пушек от изстрелите и подът е в кръв. Царевичът Алексей продължава да дава признаци на живот като се събужда и започва да стене. Юровски го настъпва по глава и стреля от упор в ухото му, след което момчето затихва. След като всички убити биват проверени за признаци на живот и от тях биват свалени скъпоценностите и часовниците. Мъртвите тела биват натоварени на камион, чиито двигател е работил през цялото време, за да заглуши изстрелите. В същото време в къщата войници се опитват да изчистят кръвта по пода. В камиона обаче някои все още се оказват живи и вече мъртвите отново се размърдват – екзекуторите да в ужас и тъй като не могат да стрелят на открито дават на Ермаков един щик, който ги доубива окончателно.  След това камионът потегля към местността „Четиримата братя”, където убитите са разсъблечени и от тях са иззети всички скъпоценности. Открити са и „бронираните жилетки” на Великите княги от скъпоценни камъни, както и перлен пояс, който е носила царицата. Телата са хвърлени в една шахта, след което убийците се връщат обратно в града. За свой ужас Юровски научава, че хората на Ермаков са се разприказвали и че градът гъмжи от слухове за убийството и къде са погребани Романови. Именно тогава той започва да планира препогребване като за целта набява бензин и сярна киселина. През нощта те отново се връщат при шахтата и под светлината на факлите започват да вадят телата от ледената вода. Натоварени на каруци и камиони те поемат към дълбоките шахти в месността с цел да ги погребат там. Трудностите на терена обаче ги подтикват към по-радикални решения и те се опитват да изгорят някои от труповете. След като не успяват да ги изгорят напълно, те ги закопават(става дума за труповете на Демидова, Алексей и една от дъщерите) и прикриват гроба. След това продължават пътя към дълбоките ями. Достигайки там те изхвърлят останалите тела от возилата и отново се опитват да горят, но не успяват. Използвайки оръжия, те обезобразяват труповете и накрая ги заливат със сярна киселина, за да ги превърнат окончателно в неразпознаваеми и да премахнат миризмата от разлагането. След това телата са захвърлени в ямата, а върху тях са натрупани траверси, пръст и съчки. Юровски хвърля една граната, за да взриви околните стени и да срути шахтата. Накрая след като затрупването и закопаването е привършило те минават няколко пъти с камиона върху гроба, за да прикрият окончателно следите. С това пъкленото дело на болшевиките завършва.

                           Николай и Александра

Предсказанията

 

Може би най-известното предсказание за трагичния край на Романови е направено от Распутин, който го описва в писмо до своя секретар Симанович, където пише, че ако бъде убит от членове на дворянството никой от Романови няма да го надживее с повече от две години. Веднъж императрицата посетила една монахиня, известна със своите пророчества. Монахинята започнала да й говори на староруски, как предстои да дойде време, когато в Русия ще се построят две църкви и как нейните дъщери ще извършат бракосъчетания. Тя обаче не успяла да разбере всичките думи, станали известни обаче на нейните спътнички – бракосъчетания на нейните дъщери със смъртта. Много се говори и за датата на която е роден Николай – 6 май, денят на Многострадалия Йов. Също така и за предмети, притежавани от Александра, които преди това са били притежавани от Мария-Антоанета и за посещението на Николай в марината в Шербур – той е втората коронована особа след Луи ХVІ, който я посещава. Множество са легендите, митовете и пророчествата свързани със събдата на царското семейство. Друго такова е например е свързано с една кутия. През 1801 г. вдовицата на убития император Павел оставя на владетелят, който управлята Русия след сто години една кутия, където се съдържа нещо изключително важно. През 1901 г. Николай и Александра отиват да я отворят като интересна находка, но се връщат покрусени и замислени. Придворните чули Николай да споменава 1918 г. като фатална за империята и династията...

Историческата справедливост
 

                              мъртвите Романови

Днес, над деветдесет години след тази трагична нощ, справедливостта най-после тържествува. Семейството е канонизирано за свято и погребано достойно и подобаващо. Извършителите са осъдени, а кървавият режим, станал причина за това убийство е завинаги заличен от страниците на човешката история, заедно с мръсната идеология на която се е крепял. Античовешкият комунизъм е мъртъв и никога повече няма да се върне, но историята за трагичната смърт на Романови и за нечовешките действия на комунистическите изверги ще останат вечно живи като страж и гарант човечеството никога да не повратя грешките на миналото и да не допуска психично болни индивиди, престъпници и убийци като Ленин, Сталин, Троцки и други да се възцаряват и да сеят смърт, раздори и разруха.

Ya olduğun gibi görün, ya göründüğün gibi ol

Първи декември – Световен ден за борба със СПИН

   За 25^-ти път тази година ще отбележим Световния ден за борба със СПИН на 1^-ви декември.

През 1988 г. Световната здравна организация, в стремежа си да насочи общественото внимание към проблемите на ХИВ/СПИН и да подчертае необходимостта от подкрепа и разбиране за хората, живеещи с ХИВ, обявява 1^-ви декември за Световен ден за борба със СПИН. През последните 25 години този ден се утвърждава като един от най-успешните възпоменателни дни в световната история. Понастоящем той е признат от и се отбелязва в над 190 държави по света.

   Първоначално световните кампаниите за 1^-ви декември се организират от Програмата на ООН за ХИВ/СПИН (UNAIDS). През 2005 г. UNAIDS прехвърля “надзора” на провеждането на кампаниите на независима организация - World AIDS Campaign, като продължава да оказва финансова и техническа подкрепа.

   Тази година World AIDS Campaign определи новия слоган на Световната кампания за борба с ХИВ/СПИН за периода 2011-2015 г. - “Да сведем до нула”(Getting to zero). За периода 2005-2010 г. световната кампания премина под надслова “Спрете СПИН. Изпълнете ангажимента!”, като призив към правителствата, политиците и здравните структури да работят за постигане на целите, заложени в борбата с ХИВ/СПИН и най-вече да изпълняват поетите ангажименти за постигане на универсален достъп до услуги за превенция, лечение, грижи и подкрепа за ХИВ до 2010 г.

   Новият слоган “Да сведем до нула” отразява новата визия на UNAIDS за постигане на нулева честота на новите случаи на ХИВ-инфекция, нулева дискриминация и нулева смъртност, свързана със СПИН, до 2015 г. (Zero new HIV infections. Zero discrimination. Zero AIDS-related deaths).

   Акцентът, който World AIDS Campaign поставя тази година, е “Да сведем до нула смъртните случаи в резултат на СПИН” (Zero AIDS Related Deaths), но разбира се всеки може да реши на кое от трите послания да постави акцент - нулева честота на новите случаи на ХИВ-инфекция, нулева дискриминация и нулева смъртност, свързана със СПИН, или и трите едновременно, в зависимост от особеностите на местната характеристика на епидемията.

   Тазгодишният акцент върху постигането на нулева смъртност, свързана със СПИН, е израз на призива на World AIDS Campaign за осигуряване на достъп до антиретровирусно лечение за всички нуждаещи се и към правителствата за предприемане на незабавни действия. 

   Изборът на слоугана е резултат от задълбочена дискусия и консултации между повече от 100 организации, включително и хора, живеещи с ХИВ.

   ООН определи шест основни цели за постигане до 2015 г. по отношение на глобалния отговор срещу ХИВ:

• Намаляване с 50% на предаването на ХИВ по сексуален път - в това число и сред ключовите уязвими групи като млади хора, мъже, които правят секс с мъже и сексуални работници; предотвратяване на всички нови случаи на инфектиране с ХИВ в резултат на инжекционна употреба на наркотици;
• Елиминиране на предаването на ХИВ от майка на дете;
• Намаляване с 50% на смъртните случаи в резултат на туберкулоза при ХИВ-позитивните;
• Осигуряване на достъп до антиретровирусно лечение на 15 милиона души;
• Намаляване с 50% на броя на страните, налагащи ограничения за влизане, престой или живеене на ХИВ-позитивни;
• Осигуряване на равен достъп до образование на децата, останали сираци в резултат на СПИН, или уязвими по друг начин към заболяването.

   Международният символ на борбата с ХИВ/СПИН е червената панделка. Тя е израз на солидарността към хората, живеещи с ХИВ и обединява усилията на хората в общата борба срещу болестта. Червеният цвят на панделката едновременно символизира любовта, като така изразява съпричастността към засегнатите от заболяването; кръвта, като така изразява болката, причинена от загубата на близките, починали от СПИН; яростта, като така изразява безпомощността, с която се приема заболяване, за което няма окончателно лечение. Червеният цвят също е и предупреждение да не се подхожда лекомислено към и да не се пренебрегва един от най-големите проблеми на нашето съвремие.

За любовта, приятелството, привързаността и чувствата...

Без заглавие...

1 ноември – Ден на народните будители

 

  Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. 

В такъв момент българите избират опита на своето общество. Те се вглеждат към най-светлите имена на българското духовно минало. Търсят съприкосновение с онези, които в трудно и безперспективно време с мощта на своята мисъл са връщали равновесието и духовната стабилност на българите. Първи ноември е общобългарски празник на историческата памет и на националното ни самочувствие, отстоявано година след година през вековете на робство, насилия и народни страдания – дело на стотици и хиляди знайни и незнайни българи – книжовници, наставници и просветители, вдъхнали в мрака на чуждото потисничество вяра в собствените сили на народа по пътя към историческото възстановяване на българската държавност.

   Приема се 1 ноември – денят на светеца Св. Иван Рилски, за нов, но всъщност добре познат празник. За първи път Денят на народните будители се чества през 1909 г. в Пловдив. На 31 октомври 1922 г. правителството на Александър Стамболийски предлага Закон за допълнение на Закона за празниците. Инициатор на промяната е тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски, на когото принадлежат словата: „Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.”

   На 13 декември 1922 г. ХІХ Народно събрание приема Закона. 1 ноември е честван официално за първи път през 1923 г., като е бил обявен за общонационален празник в памет на заслужилите българи с указ на цар Борис ІІІ. През 1945 г. празникът е забранен. Честването му се възобновява със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-то Народно събрание на 28 октомври 1992 г., когато е обявен официално за Ден на народните будители и за неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. 

Мотивите на правителството, в което Стоян Омарчевски е министър, за въвеждане на празника са следните: „Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното — бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България.”

А ти колко време си живял страннико?

Имало едно време един човек, който минавал през непознат за него град и попаднал в гробищата. Започнал да чете надгробните плочи и това, което му направило впечатление било, че на повечето от тях пишело, че там почива някой живял три, четири или две години. На човека му станало много мъчно и се разплакал, като си помислел колко много деца са починали в този град. Тогава покрай него минала жена от същия град и го попитал защо плаче. Мъжът отговорил, че е потресен от това, колко много деца умират в този град. Тогава жената му се усмихнала и казала, че повечето от тези хора са починали като възрастни и то на преклонна възраст. После разяснила мистерията с годините по следния начин:

„В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре, ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.”

„А ти колко време си живял страннико?” – попитала го накрая тя.

Хорхе Букай

С течение на времето...

С течение на времето, ще научиш тънката разлика между това, да крепиш една ръка и да заробиш една душа и ще научиш, че да обичаш, не значи да се осланяш на някого и че партньорство, не значи сигурност. Ще започнеш да научаваш, че целувките не са договор..., нито подаръците са обещания...

Ще научиш, че колкото по-сурово съдиш другите, толкова по-сурово ще те съдят и накрая ще те осъдят. Ще научиш, че няма значение на колко парчета се е пръснало сърцето ти, светът няма да спре, за да ти даде възможност да се възстановиш.

Ще научиш, че човек сам трябва да поддържа собствената си градина и украсява душата си, вместо да чака някой друг да му подари цветя.

Ще започнеш да приемаш провалите си с високо вдигната глава и гледайки напред, ще се научиш да строиш „днес” всичките си пътища, защото „утре” може да бъде твърде несигурно и бъдещето има навика да пропада в бездна...

Хорхе Луис Борхес
 Източник: hera.bg

Какво е приятелството ?

 

За да живее пълноценно човек, той не може да живее сам. Ежедневно ние се срещаме с хиляди хора, роднини, познати и приятели. Съдбата ни събира с едни и ни разделя с други, някой стават основна част от живота ни завинаги или просто преминават през него, оказвайки или не влияние.

Не можем да изберем родните, семейството си, хората с които ни се налага да общуваме през определена част от живота си-съученици, учители по-късно и колеги. Но човек сам избира приятелите си, решава на кой може да има доверие и да го допусне до себе си. Вярно е, че с годините хората се променят, някой приятелства просто не могат да издържат изпитанието на времето, от момиченца и момченца играещи си на кукли и на футбол се превръщаме в големи хора, пътищата ни се разделят, между нас застават други хора, големи разстояния и незапълнени пропасти, докато старият ни приятел или приятелка с които преди време сме се кълнели, че нищо не може да ни раздели и никога няма да се забравяме, се превръща просто в черно бял спомен от детските ни години - хубав, но само спомен. Има различни видове приятелства - семейни, по сметка, наложени ни от други хора и истинското чисто приятелство. Да намериш човек, с които да се разбираш и без думи, които да е винаги там, за да се посмеете заедно и никога да не откаже да ти подаде ръка, когато затъваш в тинята на живота. Приятелят, този които те разбира, на който си готов да повериш и собствения си живот, който винаги е там, за да ти даде съвет или просто, за да те изслуша, който не очаква нищо в замяна. Ти го познаваш и той те познава и се приемате такива каквито сте, можеш да му кажеш,кога греши и искрено без капка завист да се радваш на неговите успехи.,както и той на твоите, само такова приятелство може да продължи вечно. Истинските приятели са тези, на които можеш да разчиташ в много от трудните си моменти, тези които може да ги вдигнеш в четири през нощта, за да им поискаш помощ или просто да им поплачеш на рамото. Тези които са до теб и в най-добрите, и в най-лошите ти моменти. Ако имаш някакъв проблем, който те мъчи и ти трябва помощ, но не можеш да го споделиш с родителите си - първия човек, към когото ще се обърнеш е приятел... и ако наистина ти е добър приятел, за какъвто го смяташ, ще направи всичко възможно да ти помогне.

 

Нищо не боли повече от приятелското предателство и нищо не е по-страшно от това, да се довериш до край на един човек и в даден момент да разбереш, че всичко е една голяма лъжа. Но трябва да се поемат рискове, а когато наистина срещнеш човека, който можеш да наречеш “приятел”, ще усетиш истинската сигурност, която той ти носи и дори няма да се замислиш преди да му разкриеш цялата си душа. Само истинският приятел може да прощава всичко, само той е готов да страда, за да си щастлив ти, само той никога не би избягал и не би те оставил, колкото и страшно да стане.

Аристотел е казал “Който е приятел на всички, не е приятел на никого”, защото истинските приятели са твърде малко, намират се твърде трудно и точно, за това са толкова ценни, не можеш да очакваш да си паснеш с всички хора и всички да те харесват и да се превърнат в твой истински приятели, много ключове могат да влязат в ключалката, обаче много малко могат да я отключат.

Истинското приятелство никога не може да е едностранно. Трябва както да се очаква много от него, така и да се дава много. Да приемаш проблемите на другия, да му съчувстваш и да преживяваш с него трудностите, да не се отдръпваш, когато стане трудно и никога да не забравяш, че човек без приятели никога не може да има пълноценен живот и не може да разбере какво е щастието, когато няма с кой да му се порадва и да го сподели.

„Приятелството е като морски бисер, ако имащ пази го. Ако го нямаш търси го!!!”.

Както за създаването на едно приятелство са нужни повече от един, така и когато то завърши вината не може да се търси само от едната страна.

Има ли приятелства, които продължават вечно? Има, но за това се иска много воля, много взаимност, любов и доверие - само тогава може да се изгради това така велико чудо в човешките отношения – ПРИЯТЕЛСТВОТО!

Rihanna - Russian Roulette Jump Smoker Remix Video

За самотата

 

ВЪПРОС: Започвам да разбирам, че съм много самотен. Какво да правя?

КРИШНАМУРТИ: Искате да знаете защо се чувствате самотен? Знаете ли какво означава самотата и осъзнавате ли я?

Много се съмнявам, защото ние сме затънали в дейности, книги, връзки, идеи, които не ни позволяват да осъзнаем самотата. Какво имаме предвид, когато говорим за самота?

Това е чувството за празнота, чувството, че нямаме нищо, че сме необикновено несигурни, че се носим без посока. Това не е нито отчаяние, нито безнадеждност, а чувство на пустота, празнота и неудовлетвореност. Сигурен съм, че всички сме изпитвали това чувство – и щастливите, и нещастните, и дейните, и онези, които са се отдали на знанията. Познато е на всички нас. Това е усещане за истинска, неизчерпаема болка – болка, която въпреки опитите ни, не може да бъде прикрита. Нека разгледаме проблема отново, за да видим какво става, какво правите, когато се чувствате самотни. Опитвате се да избягате от чувството за самота с помощта на някоя книга, като следвате даден водач, отивате на кино, или ставате обществено деен, много деен, или отивате в храм да се молите, или рисувате, или пишете стихотворение за самотата си. Обикновено правим такива неща. Чувствайки самотата си, болката, която тя причинява, необикновения дълбок страх, вие търсите начин да избягате и бягството става все по-важно и поради това вашите действия, знания, богове, киното – всички те стават важни, не е ли така? Когато придавате значение на второстепенни ценности, те ви водят до страдания и хаос. Второстепенните ценности са неизбежно ценности на сетивата. Модерната цивилизация, която се основава на тях, ви дава възможност за бягство чрез работата ви, чрез семейството, учението, рисуването и т.н. Цялата ни култура се основава на бягството. Нашата цивилизация се основава на него и това е неоспорим факт. Опитвали ли сте се да бъдете сами? Когато се опитате, ще видите колко е трудно и колко интелигентни трябва да бъдем, за да бъдем сами, защото съзнанието не ни позволява да бъдем сами. Съзнанието става неспокойно и започва да търси начини да избяга. Какво всъщност правим тогава? Опитваме се да запълним празнотата с известното. Научаваме се как да бъдем дейни, общителни; знаем как да учим, как да включим радиото. Изпълваме неизвестното с неща, които са ни известни. Опитваме се да запълним празнината с различни видове знания, отношения или вещи. Не е ли така?
Такъв е нашият начин на действие, такова е нашето съществуване. Сега, когато разбрахте какво вършите, все още ли смятате, че можете да изпълните празнотата? С какви ли не средства сте се опитвали да запълните тази празнота на самотата. Успявали ли сте? Опитвали сте с киното и като не сте успели, сте отишли при някой гуру, при книгите си или сте станали обществено много дейни. Успявахте ли да запълните празнината или просто сте я прикривали?
Ако само я прикривате, тя е все още там и ще се върне. Ако успеете въобще да избягате, тогава се озовавате в капан или изпадате в униние. Това се случва всеки ден. Може ли празнотата да бъде запълнена? Ако не може, способни ли сме да се спасим, да избягаме от нея? Ако сте опитали и сте установили, че бягството не е успешно, означава ли това, че всички бягства ще бъдат неуспешни? Не е от значение с какво запълвате празнината. Тъй наречената медитация е също бягство. Фактът, че сменяте бягствата, не е от значение. Как тогава ще откриете как можете да се справите със самотата? Ще успеете само когато престанете да търсите как да избягате. Не е ли така? Когато сте готови да погледнете в очите онова, което е, което означава, че не трябва да включвате радиото, което означава, че трябва да обърнете гръб на цивилизацията – тогава на самотата ще се сложи край, защото тя ще бъде напълно преобразена. Няма да бъде вече самота. Ако разберете това, което е, тогава това, което е, ще бъде истината. Защото съзнанието непрекъснато бяга, отказва да види това, което е, само си създава прегради. Тъй като сме изправени пред толкова много прегради, които ни пречат да виждаме, не можем да разберем онова, което е и поради това бягаме от действителността. Всички тези пречки са създадени от съзнанието, за да не можем да виждаме това, което е. За да видим какво е това, което е, се изискват големи възможности, необходимо е също да осъзнаем действията си, да обърнем гръб на банковата си сметка и на всичко, което наричаме цивилизация. Когато видите онова, което е, ще установите, че самотата се е изменила.

Чудото отвътре

Има един период от живота ни, в който се надяваме и вярваме на чудесата отвън.
Вярваме в приказки и очакваме да ни се случат, вярваме в принцове и принцеси и очакваме да ни открият, вярваме в щастието и очакваме да дойде при нас, вярваме в красивите приключения и очакваме да се появят, вярваме в голямата любов и очакваме да ни се разкрие – ненадейно и зашеметяващо, вярваме, че сме родени за нещо велико и голямо и очакваме то да ни сполети.

Но един ден ни оставят в гората(или сами навлизаме в нея) като Хензел и Гретел. Изгубваме се, но все още вярваме и… чакаме да ни намерят.
Времето минава, тъмнината нараства, страховете се надигат, надеждата бавно се стопява  и изведнъж осъзнаваме, че никой няма да дойде.

Сами сме – с болката и уплахата. Идеалът за вълшебния свят и безоблачното бъдеще се срива, почвата под краката ни, сякаш, изчезва. Озъртаме се за пътни знаци, но наоколо е мрачно и мъгливо. Няма я добрата фея, нито мъдрият магьосник. Чувстваме се излъгани, разочаровани, предадени. 

Криза. Първо я отричаме – „Не, това не може да се случва!”, после идва гневът – „Защо на мен, не е честно!”, опит за сделка – „Всичко ще направя, обещавам, само да изляза от това!”, идва ред на депресията – „Край! Явно всичко свърши. Нищо няма смисъл. Животът е гаден.” За съжаление някои от нас спират тук и „блатото на тъгата” ги поглъща и завлича все по-навътре в бездната.  Други, обаче, си спомнят приказките и пътят на вълшебните герои. Как се излиза от беда? Ами, като начало, май трябва да приемем, че се е случила. Ситуацията е такава каквато е. Изгуби ли сме нещо, навярно, а може би никога не го е имало, може би е било илюзия.
 

Имаме нужда от време, всяка загуба изисква период на траур.
 
И тогава постепенно откриваме, или по-скоро си припомняме, че всеки край е едновременно и начало. Оглеждаме се, ослушваме се, опипваме обстановката и започваме да осъзнаваме новородената реалност. Нямаме вълшебна пръчица, но имаме сетива, които ни служат за радари и могат да ни ориентират, нямаме вълшебно килимче, но имаме собствените си крака, които могат да ни отведат в посоката, която изберем, няма горски духчета, да ни упътят, но имаме интуиция, на която можем да се доверим, няма кой да ни носи на ръце, но можем да протегнем нашите ръце към някого за помощ или ласка,  … Правим малки крачки – плахи и неуверени в началото, но все пак се движим. Прохождаме отново, този път сами – без проходилки и родителска опора. 

Детската наивност си е отишла, за да се роди нещо много по-силно и трайно - вярата в себе си. Чудото е в нас, не е отвън, а щом е в нас вече няма как да го изгубим. Чудото отвътре може да създаде приказката, за която мечтаем, може да ни заведе при принцовете и принцесите, с които искаме да се свържем, може да извае светоглед, чрез който да бъдем щастливи, може да предприеме приключенията, за които сме бленували, може да открие, поддържа и развива голямата любов, може да превърне съществуването ни във велика и осъзната мисия.
 
Всеки от нас носи в себе си зародишът на чудото отвътре, но той е откриваем единствено с „вътрешните очи”. Ако гледаме само навън – няма да го забележим. И все пак той е там и ще чака, колкото е необходимо, докато се откажем от външните чудеса, оплачем загубата си и погледнем навътре – тогава ще се роди – чудото отвътре.

Чух и забравих. Видях и запомних. Преживях и разбрах. (Конфуций)

Много хора все още живо ги вълнува живота на другите. Случвало се е да попадна в компания, където основна тема на разговор е живота на хора, които не присъстват – кой какво направил, защо го е направил, тълкувания относно правилността или грешки в действията му, предполагаеми последици и... какво ли още не. Неведнъж съм се питал кое кара тези хора да обръщат такова голямо внимание на живота на другите. Нямам еднозначен отговор – може би нямат достатъчно свои тревоги, може би забравят за тях покрай чуждите такива, може би са затънали в своите проблеми и се чувстват значими, когато „внасят мъдрост” в живота на другите (отстрани винаги е лесно да се говори – факт)... Може би, може би... може би всъщност няма смисъл да гадая за причините им. Едно е сигурно – полза от това, че вземат отношение по въпроси, засягащи случващото се в живота на други хора, от това, че ги оценяват, а нерядко дори и осъждат, няма. 

Хората често имат нужда да споделят помежду си. Понякога го правят само с най-близките си хора, друг път – с познати. Това, че някой е решил да ви сподели нещо, би означавало две неща – или за него вашето мнение е важно и е счел за добре да ви се довери, или е имал нужда да сподели с някого и го е направил с вас. Този човек не го е направил, защото би искал да обсъждате живота му след това с други хора, да го съдите и оценявате. Чуйте и... „забравете”.

Онзи ден видях една майка как се разкрещя и удари шамар на нищо неподозиращото хлапе, което изпусна и счупи слънчевите очила на майка си. То мигаше неразбиращо и се чудеше защо го наказват... все пак нали мама му беше дала да си играе с очилата и... Не съдя майката, не съдя и детето – само видях и запомних. Видях и запомних изражението на майката, както и това на детето и. Имаше музикант на улицата – някои хора се спираха и пускаха монети в шапката му, други отминаваха. Аз видях и запомних... В изречението, което четете вмомента, има правописна грешка. Не съдете, гледайте и запомняйте, учете се от всичко, което виждате...Лесно е да осъдите майката – защо удря детето си, за Бога?! Вие родител ли сте? Случвало ли ви се е да избухвате? Вие (както и аз) не знаем защо тази майка е постъпила така. Не е правилно родителите да удрят децата си – така е, но ние не сме тази майка и не знаем защо тя е постъпила така, а причините могат да бъдат много... Осъдихте ли вече хората, които подминаха музиканта и не му пуснаха монета? Ако сте го сторили, не бъдете прекалено строги към себе си. 

На всеки се е случвало да прави оценки за другите, без дори да се замисля кое ги провокира да правят или да не правят дадено нещо. Много хора сигурно ще ме обявят за неграмотен, защото пиша слято „вмомента”, но те не могат да бъдат сигурни дали това е така или грешката ми е допусната по невнимание, нали?  Преживейте и разберете защо всеки от нас действа по определен начин в дадена ситуация. „Влезте в обувките на другия”, повървете малко така, както върви той и тогава вероятно ще го разберете. 

Мохамед

بِسْمِ اللهِ الرَّحْمنِ الرَّحِيمِ

  

Решението ни да поставим Мохамед начело в списъка на най-влиятелните личности в света може да предизвика изненада у някои читатели, а у други — съмнения, но той е единственият човек в историята, постигнал изключителни успехи както на верско, тъй и на светско равнище.

Със скромен произход, Мохамед създава и разпространява една от най-големите религии в света и става извънредно ефикасен политически водач. Днес, тринайсет века след смъртта му, неговото влияние е все още много мощно и силно въздействащо. Повечето личности в тази книга имат предимството да са родени в средища на цивилизацията, във висококултурни и политически влиятелни нации. Но Мохамед, роден в 570 година, произхожда от Мека, град в Южна Арабия — по онова време изостанал район, далеч от всякакви средища на търговия, изкуство и наука. Останал сирак на шест години, той израства в скромна среда. Според ислямските предания е бил неграмотен. Икономическото му положение се подобрява, когато на двайсет и пет годишна възраст се оженва за богата вдовица. Независимо от това, когато наближава четирийсетте, все още липсват външни признаци, че е забележителна личност.

По онова време повечето араби били езичници, вярвали в много божества. Ала в Мека живеели малък брой евреи и християни и тъкмо от тях Мохамед вероятно възприема представата за един-единствен всемогъщ Бог, който господства в цялата Вселена. На четирийсет години Мохамед вече е убеден, че този исторически Бог (Аллах) влиза в досег с него (чрез Архангел Гавраил) и го е избрал да разпространява истинската вяра.

Три години Мохамед проповядва само на близки приятели и познати. После, към 613 година, се отдава на публични проповеди. Когато лека-полека спечелва привърженици, властите в Мека започват да го смятат за опасен. Мохамед се чувства застрашен и в 622 г. забягва в Медина (град на около 320 километра северно от Мека), където му предлагат служба със значително политическо влияние.

Това бягство, наречено Хегира, е повратна точка в живота на Пророка. В Мека той не е имал много последователи. В Медина те са далеч повече и скоро той добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато последователите на Мохамед бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мека. Тази война завършва в 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател. През останалите две и половина години от живота му арабските племена бързо се приобщават към новата религия. Когато умира в 632 г., Мохамед е вече истински управник на цяла Южна Арабия. Бедуинските племена в Арабия се славят като безстрашни воини. Ала те са малобройни и раздирани от разединение и междуособни битки, не могат да се мерят с по-големите армии на кралствата, установили се в земеделските райони на север. Обединени от Мохамед за първи път в историята и вдъхновявани от пламенната си вяра в едничкия истински Бог, тези арабски бойци се впускат в поредица от най-изумителните завоевания в човешката история. На североизток от Арабия лежи обширната новоперсийска империя на Сасанидите; на северозапад е Византия, или Източната Римска империя с център Константинопол. Количествено арабите не могат да се сравняват с противниците си. Обаче на бойното поле положението е съвсем различно и въодушевените араби бързо завладяват цяла Месопотамия, Сирия и Палестина. В 642 г. Египет бива откъснат от Византийската империя, а персийските войски са смазани при големите боеве около Кадисия в 637 г. и Нехавенд в 642 г.

Но дори тези огромни завоевания, постигнати под ръководството на най-близките приятели и приемници на Мохамед — Абу Бакр и Умар ибн ал-Хатаб — не слагат край на арабското нашествие. В 711 г. арабските армии вече са прегазили Северна Африка чак до Атлантическия океан. Оттам те се насочват на север, преброждат Гибралтарския проток и завладяват Кралство Испания.

По едно време се породили опасения, че мюсюлманите може да покорят цяла християнска Европа. Обаче в прословутата битка за Тур в 732 г. мюсюлманските войски, напреднали до средата на Франция, са съкрушени от франките. Въпреки всичко за по-малко от един век бедуинските племена, вдъхновявани от словото на Пророка, създават империя, която се простира от Индия до Атлантическия океан и каквато светът не е виждал дотогава. И навред, където мюсюлманските войски стъпват, следва масово приобщаване към новата вяра.

Вярно, не всички завоевания остават. Макар че запазват вярата си в Пророка, по-късно персийците си извоюват независимостта от арабите. А в Испания след повече от седем столетия борба християните си възвръщат целия полуостров. Но Месопотамия и Египет, люлки на древна цивилизация, остават арабски и владеят целия северноафрикански бряг. Разбира се, новата вяра продължава да се разпространява през вековете далеч отвъд границите на първоначалните мюсюлмански завоевания. В наши дни тя има десетки милиони последователи в Африка и Средна Азия и дори повече в Пакистан, Северна Индия и Индонезия. В Индонезия тази нова вяра се оказва обединяващ фактор. Но на индийския подконтинент конфликтът между мюсюлмани и индуси все още е главна пречка по пътя към единението.

При това положение как трябва да се оцени цялостното въздействие на Мохамед върху човешката история? Както всички религии, ислямът упражнява огромно влияние върху битието на своите последователи. Тъкмо по тази причина всички създатели на големите религии заемат видно място в тази книга. И тъй като християните в света са горе-долу два пъти повече от мюсюлманите, на пръв поглед може да изглежда странно, че Мохамед заема по-предно място от Исус. За тази подредба има две главни основания. Първо, Мохамед е играл много по-важна роля за развитието на исляма, отколкото Исус за развитието на християнството. Макар че Исус е създал основните етични и морални норми на християнството (доколкото те се различават от юдаизма), Свети Павел е този, който разработва християнското богословие, той е главният прозелит и автор на голяма част от Новия завет.

А Мохамед е създателят и на ислямското богословие, и на главните етични и морални принципи на исляма. Освен това той има ключова роля в разпространяването на новата вяра и в създаването на нейните обреди. На всичко отгоре той е авторът на мюсюлманското свещено писание — Корана, сборник от Мохамедови прозрения, вдъхновени според него свише. По-голямата част от тях са преписвани — повече или по-малко вярно — още докато Мохамед е бил жив, а дълго след неговата смърт са събрани в меродавен сборник. Следователно Коранът отразява до голяма степен достоверно Мохамедовите мисли и идеи.

Такъв подробен сборник с мисли на Христос не е достигнал до нас. И понеже Коранът е поне толкова важен за мюсюлманите, колкото Библията за християните, влиянието на Мохамед чрез Корана е огромно. Не е изключено влиянието на Мохамед върху исляма да е по-голямо от общото влияние на Исус Христос и Свети Павел върху християнството. От чисто верско гледище може да се каже, че въздействието на Мохамед върху човешката история е равнозначно на Исусовото.

И още нещо. Мохамед (за разлика от Исус) е водеща фигура както от религиозно, тъй и от светско гледище. Всъщност като двигателна сила на арабските завоевания той може да бъде поставен на първо място като най-влиятелния политически водач на всички времена.

За много от важните исторически събития можем да кажем, че са били неизбежни и щяха да се случат дори без определен политически водач, които да ги насочва. Например южноамериканските колонии вероятно щяха да извоюват независимостта си от Испания дори ако Симон Боливар не се беше родил. Но не може да се каже същото за арабските завоевания. Нищо от този род не се е случвало преди Мохамед и няма основания да смятаме, че би станало без него. Единствените подобни успехи в човешката история са завоеванията на монголите през XIII век, които се дължат главно на Чингис Хан. Макар и по-обширни от арабските, те обаче се оказаха нетрайни и днес единствените райони, заемани от монголи, са тези, в които те са живели преди времето на Чингис.

Арабските завоевания са нещо съвсем друго. От Ирак до Мароко се простира цяла верига арабски нации, обединени не само от вярата си в исляма, но и от общия си арабски език, история и култура. Мястото на Корана в мюсюлманското вероизповедание и фактът, че той е написан на арабски, сигурно са попречили арабският език да се разпадне на неразбираеми помежду си диалекти, което иначе би могло да се случи през изминалите тринайсет века. Разбира се, между арабските държави има различия и недоразумения, и то значителни, но частичното разединение не бива да ни пречи да видим важните елементи на единство, които продължават да съществуват. Така например нито Иран, нито Индонезия — и двете петролопроизводителки и с ислямско вероизповедание — се присъединиха към петролното ембарго през зимата на 1973/74 година. И не случайно всички арабски държави, само арабски държави участваха в ембаргото. Както виждаме, арабските завоевания през VII век продължават и днес да играят важна роля в човешката история. И тъкмо това несравнимо съчетание на светско и верско влияние ни дава правото да смятаме Мохамед за най-влиятелната фигура в историята на човечеството. 

Източник: Майкъл Харт - 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството