Отпивам глътка и се чудя дали наистина искам да чуя себе си. А способен ли съм да чуя себе си? С всяка изминала година сякаш влизам във все по-задушаващи клишета и правя това, което трябва да правя. Мисля това, което се очаква да мисля. Чувствам така, както е правилно да чувствам. И къде съм аз в тази картинка? Кой точно съм аз?
Понякога изпитвам странното дежа-ву, че съм на 17 и че светът ми е безпределно ясен. Че имам отговори за всичко. А понякога ми се струва, че животът ми се изнизва между пръстите като пясък, уж осезаем, а всъщност неуловим. И ме е страх, че не правя нещата, както трябва. Че може би, ако бях постъпил по-различно, ако бях се вслушал в себе си, ако … Какво би станало, ако… Ако бях направил всичко по-различно… Може би нямаше да пиша тези редове, може би щях да имам коренно различен живот. Може би щеше да е по-хубав, а може би щеше да е ужасен. Така ми се иска да погледна през някой вълшебен прозорец и да видя какво би се случило, ако… Иска ми се да имаше повече магия в живота, да можеше да виждаме себе си в "другия" си възможен живот, да виждаме какво би станало, ако във всяка ситуация на трудно решение, бяхме взимали противоположното. Май просто ми се иска да видя, че не съм сгрешил, че няма за какво да съжалявам. Но истината е, че съжалявам - за детето в мен... Понякога толкова искрено жадувам да се върна назад във времето, когато не е трябвало – или поне не съм си давал сметка, че е трябвало - да се съобразявам с другите, с порядките, с условностите на възрастните. Иска ми се да можех да плача с крокодилски сълзи, когато душата ми страда, да крещя с пълно гърло, когато съм вбесен, да тичам с еуфорична приповдигнатост, когато съм щастлив. Иска ми се да не трябва да изпитвам вина всеки път, когато чувствата ми прескачат рамките на общоприетото и не се вписват в измислената схема на "цивилизованото". Защо винаги трябва да бягаме от себе си? Защо трябва да бягам от себе си, за да се вместя в нечия схема?
Понякога изпитвам странното дежа-ву, че съм на 17 и че светът ми е безпределно ясен. Че имам отговори за всичко. А понякога ми се струва, че животът ми се изнизва между пръстите като пясък, уж осезаем, а всъщност неуловим. И ме е страх, че не правя нещата, както трябва. Че може би, ако бях постъпил по-различно, ако бях се вслушал в себе си, ако … Какво би станало, ако… Ако бях направил всичко по-различно… Може би нямаше да пиша тези редове, може би щях да имам коренно различен живот. Може би щеше да е по-хубав, а може би щеше да е ужасен. Така ми се иска да погледна през някой вълшебен прозорец и да видя какво би се случило, ако… Иска ми се да имаше повече магия в живота, да можеше да виждаме себе си в "другия" си възможен живот, да виждаме какво би станало, ако във всяка ситуация на трудно решение, бяхме взимали противоположното. Май просто ми се иска да видя, че не съм сгрешил, че няма за какво да съжалявам. Но истината е, че съжалявам - за детето в мен... Понякога толкова искрено жадувам да се върна назад във времето, когато не е трябвало – или поне не съм си давал сметка, че е трябвало - да се съобразявам с другите, с порядките, с условностите на възрастните. Иска ми се да можех да плача с крокодилски сълзи, когато душата ми страда, да крещя с пълно гърло, когато съм вбесен, да тичам с еуфорична приповдигнатост, когато съм щастлив. Иска ми се да не трябва да изпитвам вина всеки път, когато чувствата ми прескачат рамките на общоприетото и не се вписват в измислената схема на "цивилизованото". Защо винаги трябва да бягаме от себе си? Защо трябва да бягам от себе си, за да се вместя в нечия схема?
Понякога толкова искам да се върна поне за момент назад. Във времето, когато дядо ме утешаваше благо, че кръвта ми няма да изтече от драскотина на коляното ми и аз му вярвах. Когато баба ми правеше прекрасни пържени картофки, а аз я дебнех да се обърне, за да изхвърля кюфтето през прозореца. Когато се катерих по дървета, без грам страх и притеснение, че така не се прави и че може да се ударя. Когато морето ми беше до колене. Иска ми се отново да се почувствам дете – малко и защитено. Иска ми се просто за един миг – един-единствен миг – да не трябваше да нося отговорност за себе си. Да не трябваше да се питам дали постъпвам правилно. Да не трябваше да се упреквам... да не трябваше да пиша този текст.
Няма коментари:
Публикуване на коментар