Има моменти, в които искам да напиша нещо свързано, а не мога. Моменти, в които емоциите са толкова болезнено силни, противоречиви и несвързани, че думите не стигат да ги опишат. Моментите, когато губиш нещо истинско. Преходност. Един ден се раждаш, пропълзяваш, после прохождаш. Смееш се, забавляваш се, слънцето грее лъчезарно, така сякаш никога няма да залезе. Животът изглежда една лесна игра. Дори най-обикновеният ден изглежда вълшебен. Шарен, фриволен, блазнещ. Животът е толкова откровено красив. Толкова красив със своите малки чудеса. Чудото да отвориш сутрин очи, да погледнеш слънчевия ден, да му се усмихнеш, да прегърнеш любимия човек, да кажеш „Обичам те!”
Чудото да си направиш любимите препечени филийлки, да изпиеш чаша горещо кафе, да си побъбриш сладко. Чудото да си вземеш горещ душ и да се почувстваш блажено спокоен. Чудото да излезеш от вкъщи и пред теб да се простира цял един свят. Свят, пълен с милион възможности, хора, събития, чувства. Свят, пълен с щастие и с болка.
Не знам дали има рай и ад след смъртта. Но знам, че животът е рай. Не защото е блажен, а защото всеки ден е едно ново откровение. С всички свои сълзи и усмивки, животът е зашеметяващо вълнуващ. И не би бил, ако нямаше болка, ако нямаш гняв, ако нямаше край. Животът е вълшебен, защото ти дава възможността да изпиташ най-дълбоко и истинско щастие. И също толкова дълбоко страдание. Как щяхме да разпознаем сладостта на радостта, ако не сме вкусили горчивината на мъката? И как щяхме да оценим живота, ако нямаше смърт?
Обичам живота. Обичам прелестните изгреви и залези. Обичам ефирността на пролетта, обичам жарта в лятото, обичам меланхоличността на есента, обичам уюта на снежната зима. Обичам с пареща осезаемост любимите ми хора. Обичам минутите, прекарани с тях. И ги ценя. Защото всичко е преходно.
Не знам защо се раждаме, но знам защо умираме. Защото нищо не може да бъде оценено, ако няма край. Ако нямаше, животът щеше да си бъде просто една незабележима даденост. И ние щяхме да крачим без цел и посока, без емоции и без страсти. Щяхме да сме просто едни скитащи камъни. Повече мъртви, отколкото живи.
Да, боли, когато губиш. Ужасно боли. Когато губиш близък, когато губиш част от себе си, от историята си. Когато си отива достоен и благороден човек. Боли. Парадоксалното е, че животът е всичко, което имаш, но дори когато загубиш всичко което имаш, животът продължава. Но не за теб. Един уморено затваря очи, а друг жадно ги отваря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар