1 ноември – Ден на народните будители

 

  Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. 

В такъв момент българите избират опита на своето общество. Те се вглеждат към най-светлите имена на българското духовно минало. Търсят съприкосновение с онези, които в трудно и безперспективно време с мощта на своята мисъл са връщали равновесието и духовната стабилност на българите. Първи ноември е общобългарски празник на историческата памет и на националното ни самочувствие, отстоявано година след година през вековете на робство, насилия и народни страдания – дело на стотици и хиляди знайни и незнайни българи – книжовници, наставници и просветители, вдъхнали в мрака на чуждото потисничество вяра в собствените сили на народа по пътя към историческото възстановяване на българската държавност.

   Приема се 1 ноември – денят на светеца Св. Иван Рилски, за нов, но всъщност добре познат празник. За първи път Денят на народните будители се чества през 1909 г. в Пловдив. На 31 октомври 1922 г. правителството на Александър Стамболийски предлага Закон за допълнение на Закона за празниците. Инициатор на промяната е тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски, на когото принадлежат словата: „Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.”

   На 13 декември 1922 г. ХІХ Народно събрание приема Закона. 1 ноември е честван официално за първи път през 1923 г., като е бил обявен за общонационален празник в памет на заслужилите българи с указ на цар Борис ІІІ. През 1945 г. празникът е забранен. Честването му се възобновява със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-то Народно събрание на 28 октомври 1992 г., когато е обявен официално за Ден на народните будители и за неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. 

Мотивите на правителството, в което Стоян Омарчевски е министър, за въвеждане на празника са следните: „Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното — бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България.”

А ти колко време си живял страннико?

Имало едно време един човек, който минавал през непознат за него град и попаднал в гробищата. Започнал да чете надгробните плочи и това, което му направило впечатление било, че на повечето от тях пишело, че там почива някой живял три, четири или две години. На човека му станало много мъчно и се разплакал, като си помислел колко много деца са починали в този град. Тогава покрай него минала жена от същия град и го попитал защо плаче. Мъжът отговорил, че е потресен от това, колко много деца умират в този град. Тогава жената му се усмихнала и казала, че повечето от тези хора са починали като възрастни и то на преклонна възраст. После разяснила мистерията с годините по следния начин:

„В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре, ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.”

„А ти колко време си живял страннико?” – попитала го накрая тя.

Хорхе Букай

С течение на времето...

С течение на времето, ще научиш тънката разлика между това, да крепиш една ръка и да заробиш една душа и ще научиш, че да обичаш, не значи да се осланяш на някого и че партньорство, не значи сигурност. Ще започнеш да научаваш, че целувките не са договор..., нито подаръците са обещания...

Ще научиш, че колкото по-сурово съдиш другите, толкова по-сурово ще те съдят и накрая ще те осъдят. Ще научиш, че няма значение на колко парчета се е пръснало сърцето ти, светът няма да спре, за да ти даде възможност да се възстановиш.

Ще научиш, че човек сам трябва да поддържа собствената си градина и украсява душата си, вместо да чака някой друг да му подари цветя.

Ще започнеш да приемаш провалите си с високо вдигната глава и гледайки напред, ще се научиш да строиш „днес” всичките си пътища, защото „утре” може да бъде твърде несигурно и бъдещето има навика да пропада в бездна...

Хорхе Луис Борхес
 Източник: hera.bg

Какво е приятелството ?

 

За да живее пълноценно човек, той не може да живее сам. Ежедневно ние се срещаме с хиляди хора, роднини, познати и приятели. Съдбата ни събира с едни и ни разделя с други, някой стават основна част от живота ни завинаги или просто преминават през него, оказвайки или не влияние.

Не можем да изберем родните, семейството си, хората с които ни се налага да общуваме през определена част от живота си-съученици, учители по-късно и колеги. Но човек сам избира приятелите си, решава на кой може да има доверие и да го допусне до себе си. Вярно е, че с годините хората се променят, някой приятелства просто не могат да издържат изпитанието на времето, от момиченца и момченца играещи си на кукли и на футбол се превръщаме в големи хора, пътищата ни се разделят, между нас застават други хора, големи разстояния и незапълнени пропасти, докато старият ни приятел или приятелка с които преди време сме се кълнели, че нищо не може да ни раздели и никога няма да се забравяме, се превръща просто в черно бял спомен от детските ни години - хубав, но само спомен. Има различни видове приятелства - семейни, по сметка, наложени ни от други хора и истинското чисто приятелство. Да намериш човек, с които да се разбираш и без думи, които да е винаги там, за да се посмеете заедно и никога да не откаже да ти подаде ръка, когато затъваш в тинята на живота. Приятелят, този които те разбира, на който си готов да повериш и собствения си живот, който винаги е там, за да ти даде съвет или просто, за да те изслуша, който не очаква нищо в замяна. Ти го познаваш и той те познава и се приемате такива каквито сте, можеш да му кажеш,кога греши и искрено без капка завист да се радваш на неговите успехи.,както и той на твоите, само такова приятелство може да продължи вечно. Истинските приятели са тези, на които можеш да разчиташ в много от трудните си моменти, тези които може да ги вдигнеш в четири през нощта, за да им поискаш помощ или просто да им поплачеш на рамото. Тези които са до теб и в най-добрите, и в най-лошите ти моменти. Ако имаш някакъв проблем, който те мъчи и ти трябва помощ, но не можеш да го споделиш с родителите си - първия човек, към когото ще се обърнеш е приятел... и ако наистина ти е добър приятел, за какъвто го смяташ, ще направи всичко възможно да ти помогне.

 

Нищо не боли повече от приятелското предателство и нищо не е по-страшно от това, да се довериш до край на един човек и в даден момент да разбереш, че всичко е една голяма лъжа. Но трябва да се поемат рискове, а когато наистина срещнеш човека, който можеш да наречеш “приятел”, ще усетиш истинската сигурност, която той ти носи и дори няма да се замислиш преди да му разкриеш цялата си душа. Само истинският приятел може да прощава всичко, само той е готов да страда, за да си щастлив ти, само той никога не би избягал и не би те оставил, колкото и страшно да стане.

Аристотел е казал “Който е приятел на всички, не е приятел на никого”, защото истинските приятели са твърде малко, намират се твърде трудно и точно, за това са толкова ценни, не можеш да очакваш да си паснеш с всички хора и всички да те харесват и да се превърнат в твой истински приятели, много ключове могат да влязат в ключалката, обаче много малко могат да я отключат.

Истинското приятелство никога не може да е едностранно. Трябва както да се очаква много от него, така и да се дава много. Да приемаш проблемите на другия, да му съчувстваш и да преживяваш с него трудностите, да не се отдръпваш, когато стане трудно и никога да не забравяш, че човек без приятели никога не може да има пълноценен живот и не може да разбере какво е щастието, когато няма с кой да му се порадва и да го сподели.

„Приятелството е като морски бисер, ако имащ пази го. Ако го нямаш търси го!!!”.

Както за създаването на едно приятелство са нужни повече от един, така и когато то завърши вината не може да се търси само от едната страна.

Има ли приятелства, които продължават вечно? Има, но за това се иска много воля, много взаимност, любов и доверие - само тогава може да се изгради това така велико чудо в човешките отношения – ПРИЯТЕЛСТВОТО!

Rihanna - Russian Roulette Jump Smoker Remix Video

За самотата

 

ВЪПРОС: Започвам да разбирам, че съм много самотен. Какво да правя?

КРИШНАМУРТИ: Искате да знаете защо се чувствате самотен? Знаете ли какво означава самотата и осъзнавате ли я?

Много се съмнявам, защото ние сме затънали в дейности, книги, връзки, идеи, които не ни позволяват да осъзнаем самотата. Какво имаме предвид, когато говорим за самота?

Това е чувството за празнота, чувството, че нямаме нищо, че сме необикновено несигурни, че се носим без посока. Това не е нито отчаяние, нито безнадеждност, а чувство на пустота, празнота и неудовлетвореност. Сигурен съм, че всички сме изпитвали това чувство – и щастливите, и нещастните, и дейните, и онези, които са се отдали на знанията. Познато е на всички нас. Това е усещане за истинска, неизчерпаема болка – болка, която въпреки опитите ни, не може да бъде прикрита. Нека разгледаме проблема отново, за да видим какво става, какво правите, когато се чувствате самотни. Опитвате се да избягате от чувството за самота с помощта на някоя книга, като следвате даден водач, отивате на кино, или ставате обществено деен, много деен, или отивате в храм да се молите, или рисувате, или пишете стихотворение за самотата си. Обикновено правим такива неща. Чувствайки самотата си, болката, която тя причинява, необикновения дълбок страх, вие търсите начин да избягате и бягството става все по-важно и поради това вашите действия, знания, богове, киното – всички те стават важни, не е ли така? Когато придавате значение на второстепенни ценности, те ви водят до страдания и хаос. Второстепенните ценности са неизбежно ценности на сетивата. Модерната цивилизация, която се основава на тях, ви дава възможност за бягство чрез работата ви, чрез семейството, учението, рисуването и т.н. Цялата ни култура се основава на бягството. Нашата цивилизация се основава на него и това е неоспорим факт. Опитвали ли сте се да бъдете сами? Когато се опитате, ще видите колко е трудно и колко интелигентни трябва да бъдем, за да бъдем сами, защото съзнанието не ни позволява да бъдем сами. Съзнанието става неспокойно и започва да търси начини да избяга. Какво всъщност правим тогава? Опитваме се да запълним празнотата с известното. Научаваме се как да бъдем дейни, общителни; знаем как да учим, как да включим радиото. Изпълваме неизвестното с неща, които са ни известни. Опитваме се да запълним празнината с различни видове знания, отношения или вещи. Не е ли така?
Такъв е нашият начин на действие, такова е нашето съществуване. Сега, когато разбрахте какво вършите, все още ли смятате, че можете да изпълните празнотата? С какви ли не средства сте се опитвали да запълните тази празнота на самотата. Успявали ли сте? Опитвали сте с киното и като не сте успели, сте отишли при някой гуру, при книгите си или сте станали обществено много дейни. Успявахте ли да запълните празнината или просто сте я прикривали?
Ако само я прикривате, тя е все още там и ще се върне. Ако успеете въобще да избягате, тогава се озовавате в капан или изпадате в униние. Това се случва всеки ден. Може ли празнотата да бъде запълнена? Ако не може, способни ли сме да се спасим, да избягаме от нея? Ако сте опитали и сте установили, че бягството не е успешно, означава ли това, че всички бягства ще бъдат неуспешни? Не е от значение с какво запълвате празнината. Тъй наречената медитация е също бягство. Фактът, че сменяте бягствата, не е от значение. Как тогава ще откриете как можете да се справите със самотата? Ще успеете само когато престанете да търсите как да избягате. Не е ли така? Когато сте готови да погледнете в очите онова, което е, което означава, че не трябва да включвате радиото, което означава, че трябва да обърнете гръб на цивилизацията – тогава на самотата ще се сложи край, защото тя ще бъде напълно преобразена. Няма да бъде вече самота. Ако разберете това, което е, тогава това, което е, ще бъде истината. Защото съзнанието непрекъснато бяга, отказва да види това, което е, само си създава прегради. Тъй като сме изправени пред толкова много прегради, които ни пречат да виждаме, не можем да разберем онова, което е и поради това бягаме от действителността. Всички тези пречки са създадени от съзнанието, за да не можем да виждаме това, което е. За да видим какво е това, което е, се изискват големи възможности, необходимо е също да осъзнаем действията си, да обърнем гръб на банковата си сметка и на всичко, което наричаме цивилизация. Когато видите онова, което е, ще установите, че самотата се е изменила.

Чудото отвътре

Има един период от живота ни, в който се надяваме и вярваме на чудесата отвън.
Вярваме в приказки и очакваме да ни се случат, вярваме в принцове и принцеси и очакваме да ни открият, вярваме в щастието и очакваме да дойде при нас, вярваме в красивите приключения и очакваме да се появят, вярваме в голямата любов и очакваме да ни се разкрие – ненадейно и зашеметяващо, вярваме, че сме родени за нещо велико и голямо и очакваме то да ни сполети.

Но един ден ни оставят в гората(или сами навлизаме в нея) като Хензел и Гретел. Изгубваме се, но все още вярваме и… чакаме да ни намерят.
Времето минава, тъмнината нараства, страховете се надигат, надеждата бавно се стопява  и изведнъж осъзнаваме, че никой няма да дойде.

Сами сме – с болката и уплахата. Идеалът за вълшебния свят и безоблачното бъдеще се срива, почвата под краката ни, сякаш, изчезва. Озъртаме се за пътни знаци, но наоколо е мрачно и мъгливо. Няма я добрата фея, нито мъдрият магьосник. Чувстваме се излъгани, разочаровани, предадени. 

Криза. Първо я отричаме – „Не, това не може да се случва!”, после идва гневът – „Защо на мен, не е честно!”, опит за сделка – „Всичко ще направя, обещавам, само да изляза от това!”, идва ред на депресията – „Край! Явно всичко свърши. Нищо няма смисъл. Животът е гаден.” За съжаление някои от нас спират тук и „блатото на тъгата” ги поглъща и завлича все по-навътре в бездната.  Други, обаче, си спомнят приказките и пътят на вълшебните герои. Как се излиза от беда? Ами, като начало, май трябва да приемем, че се е случила. Ситуацията е такава каквато е. Изгуби ли сме нещо, навярно, а може би никога не го е имало, може би е било илюзия.
 

Имаме нужда от време, всяка загуба изисква период на траур.
 
И тогава постепенно откриваме, или по-скоро си припомняме, че всеки край е едновременно и начало. Оглеждаме се, ослушваме се, опипваме обстановката и започваме да осъзнаваме новородената реалност. Нямаме вълшебна пръчица, но имаме сетива, които ни служат за радари и могат да ни ориентират, нямаме вълшебно килимче, но имаме собствените си крака, които могат да ни отведат в посоката, която изберем, няма горски духчета, да ни упътят, но имаме интуиция, на която можем да се доверим, няма кой да ни носи на ръце, но можем да протегнем нашите ръце към някого за помощ или ласка,  … Правим малки крачки – плахи и неуверени в началото, но все пак се движим. Прохождаме отново, този път сами – без проходилки и родителска опора. 

Детската наивност си е отишла, за да се роди нещо много по-силно и трайно - вярата в себе си. Чудото е в нас, не е отвън, а щом е в нас вече няма как да го изгубим. Чудото отвътре може да създаде приказката, за която мечтаем, може да ни заведе при принцовете и принцесите, с които искаме да се свържем, може да извае светоглед, чрез който да бъдем щастливи, може да предприеме приключенията, за които сме бленували, може да открие, поддържа и развива голямата любов, може да превърне съществуването ни във велика и осъзната мисия.
 
Всеки от нас носи в себе си зародишът на чудото отвътре, но той е откриваем единствено с „вътрешните очи”. Ако гледаме само навън – няма да го забележим. И все пак той е там и ще чака, колкото е необходимо, докато се откажем от външните чудеса, оплачем загубата си и погледнем навътре – тогава ще се роди – чудото отвътре.

Чух и забравих. Видях и запомних. Преживях и разбрах. (Конфуций)

Много хора все още живо ги вълнува живота на другите. Случвало се е да попадна в компания, където основна тема на разговор е живота на хора, които не присъстват – кой какво направил, защо го е направил, тълкувания относно правилността или грешки в действията му, предполагаеми последици и... какво ли още не. Неведнъж съм се питал кое кара тези хора да обръщат такова голямо внимание на живота на другите. Нямам еднозначен отговор – може би нямат достатъчно свои тревоги, може би забравят за тях покрай чуждите такива, може би са затънали в своите проблеми и се чувстват значими, когато „внасят мъдрост” в живота на другите (отстрани винаги е лесно да се говори – факт)... Може би, може би... може би всъщност няма смисъл да гадая за причините им. Едно е сигурно – полза от това, че вземат отношение по въпроси, засягащи случващото се в живота на други хора, от това, че ги оценяват, а нерядко дори и осъждат, няма. 

Хората често имат нужда да споделят помежду си. Понякога го правят само с най-близките си хора, друг път – с познати. Това, че някой е решил да ви сподели нещо, би означавало две неща – или за него вашето мнение е важно и е счел за добре да ви се довери, или е имал нужда да сподели с някого и го е направил с вас. Този човек не го е направил, защото би искал да обсъждате живота му след това с други хора, да го съдите и оценявате. Чуйте и... „забравете”.

Онзи ден видях една майка как се разкрещя и удари шамар на нищо неподозиращото хлапе, което изпусна и счупи слънчевите очила на майка си. То мигаше неразбиращо и се чудеше защо го наказват... все пак нали мама му беше дала да си играе с очилата и... Не съдя майката, не съдя и детето – само видях и запомних. Видях и запомних изражението на майката, както и това на детето и. Имаше музикант на улицата – някои хора се спираха и пускаха монети в шапката му, други отминаваха. Аз видях и запомних... В изречението, което четете вмомента, има правописна грешка. Не съдете, гледайте и запомняйте, учете се от всичко, което виждате...Лесно е да осъдите майката – защо удря детето си, за Бога?! Вие родител ли сте? Случвало ли ви се е да избухвате? Вие (както и аз) не знаем защо тази майка е постъпила така. Не е правилно родителите да удрят децата си – така е, но ние не сме тази майка и не знаем защо тя е постъпила така, а причините могат да бъдат много... Осъдихте ли вече хората, които подминаха музиканта и не му пуснаха монета? Ако сте го сторили, не бъдете прекалено строги към себе си. 

На всеки се е случвало да прави оценки за другите, без дори да се замисля кое ги провокира да правят или да не правят дадено нещо. Много хора сигурно ще ме обявят за неграмотен, защото пиша слято „вмомента”, но те не могат да бъдат сигурни дали това е така или грешката ми е допусната по невнимание, нали?  Преживейте и разберете защо всеки от нас действа по определен начин в дадена ситуация. „Влезте в обувките на другия”, повървете малко така, както върви той и тогава вероятно ще го разберете. 

Мохамед

بِسْمِ اللهِ الرَّحْمنِ الرَّحِيمِ

  

Решението ни да поставим Мохамед начело в списъка на най-влиятелните личности в света може да предизвика изненада у някои читатели, а у други — съмнения, но той е единственият човек в историята, постигнал изключителни успехи както на верско, тъй и на светско равнище.

Със скромен произход, Мохамед създава и разпространява една от най-големите религии в света и става извънредно ефикасен политически водач. Днес, тринайсет века след смъртта му, неговото влияние е все още много мощно и силно въздействащо. Повечето личности в тази книга имат предимството да са родени в средища на цивилизацията, във висококултурни и политически влиятелни нации. Но Мохамед, роден в 570 година, произхожда от Мека, град в Южна Арабия — по онова време изостанал район, далеч от всякакви средища на търговия, изкуство и наука. Останал сирак на шест години, той израства в скромна среда. Според ислямските предания е бил неграмотен. Икономическото му положение се подобрява, когато на двайсет и пет годишна възраст се оженва за богата вдовица. Независимо от това, когато наближава четирийсетте, все още липсват външни признаци, че е забележителна личност.

По онова време повечето араби били езичници, вярвали в много божества. Ала в Мека живеели малък брой евреи и християни и тъкмо от тях Мохамед вероятно възприема представата за един-единствен всемогъщ Бог, който господства в цялата Вселена. На четирийсет години Мохамед вече е убеден, че този исторически Бог (Аллах) влиза в досег с него (чрез Архангел Гавраил) и го е избрал да разпространява истинската вяра.

Три години Мохамед проповядва само на близки приятели и познати. После, към 613 година, се отдава на публични проповеди. Когато лека-полека спечелва привърженици, властите в Мека започват да го смятат за опасен. Мохамед се чувства застрашен и в 622 г. забягва в Медина (град на около 320 километра северно от Мека), където му предлагат служба със значително политическо влияние.

Това бягство, наречено Хегира, е повратна точка в живота на Пророка. В Мека той не е имал много последователи. В Медина те са далеч повече и скоро той добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато последователите на Мохамед бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мека. Тази война завършва в 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател. През останалите две и половина години от живота му арабските племена бързо се приобщават към новата религия. Когато умира в 632 г., Мохамед е вече истински управник на цяла Южна Арабия. Бедуинските племена в Арабия се славят като безстрашни воини. Ала те са малобройни и раздирани от разединение и междуособни битки, не могат да се мерят с по-големите армии на кралствата, установили се в земеделските райони на север. Обединени от Мохамед за първи път в историята и вдъхновявани от пламенната си вяра в едничкия истински Бог, тези арабски бойци се впускат в поредица от най-изумителните завоевания в човешката история. На североизток от Арабия лежи обширната новоперсийска империя на Сасанидите; на северозапад е Византия, или Източната Римска империя с център Константинопол. Количествено арабите не могат да се сравняват с противниците си. Обаче на бойното поле положението е съвсем различно и въодушевените араби бързо завладяват цяла Месопотамия, Сирия и Палестина. В 642 г. Египет бива откъснат от Византийската империя, а персийските войски са смазани при големите боеве около Кадисия в 637 г. и Нехавенд в 642 г.

Но дори тези огромни завоевания, постигнати под ръководството на най-близките приятели и приемници на Мохамед — Абу Бакр и Умар ибн ал-Хатаб — не слагат край на арабското нашествие. В 711 г. арабските армии вече са прегазили Северна Африка чак до Атлантическия океан. Оттам те се насочват на север, преброждат Гибралтарския проток и завладяват Кралство Испания.

По едно време се породили опасения, че мюсюлманите може да покорят цяла християнска Европа. Обаче в прословутата битка за Тур в 732 г. мюсюлманските войски, напреднали до средата на Франция, са съкрушени от франките. Въпреки всичко за по-малко от един век бедуинските племена, вдъхновявани от словото на Пророка, създават империя, която се простира от Индия до Атлантическия океан и каквато светът не е виждал дотогава. И навред, където мюсюлманските войски стъпват, следва масово приобщаване към новата вяра.

Вярно, не всички завоевания остават. Макар че запазват вярата си в Пророка, по-късно персийците си извоюват независимостта от арабите. А в Испания след повече от седем столетия борба християните си възвръщат целия полуостров. Но Месопотамия и Египет, люлки на древна цивилизация, остават арабски и владеят целия северноафрикански бряг. Разбира се, новата вяра продължава да се разпространява през вековете далеч отвъд границите на първоначалните мюсюлмански завоевания. В наши дни тя има десетки милиони последователи в Африка и Средна Азия и дори повече в Пакистан, Северна Индия и Индонезия. В Индонезия тази нова вяра се оказва обединяващ фактор. Но на индийския подконтинент конфликтът между мюсюлмани и индуси все още е главна пречка по пътя към единението.

При това положение как трябва да се оцени цялостното въздействие на Мохамед върху човешката история? Както всички религии, ислямът упражнява огромно влияние върху битието на своите последователи. Тъкмо по тази причина всички създатели на големите религии заемат видно място в тази книга. И тъй като християните в света са горе-долу два пъти повече от мюсюлманите, на пръв поглед може да изглежда странно, че Мохамед заема по-предно място от Исус. За тази подредба има две главни основания. Първо, Мохамед е играл много по-важна роля за развитието на исляма, отколкото Исус за развитието на християнството. Макар че Исус е създал основните етични и морални норми на християнството (доколкото те се различават от юдаизма), Свети Павел е този, който разработва християнското богословие, той е главният прозелит и автор на голяма част от Новия завет.

А Мохамед е създателят и на ислямското богословие, и на главните етични и морални принципи на исляма. Освен това той има ключова роля в разпространяването на новата вяра и в създаването на нейните обреди. На всичко отгоре той е авторът на мюсюлманското свещено писание — Корана, сборник от Мохамедови прозрения, вдъхновени според него свише. По-голямата част от тях са преписвани — повече или по-малко вярно — още докато Мохамед е бил жив, а дълго след неговата смърт са събрани в меродавен сборник. Следователно Коранът отразява до голяма степен достоверно Мохамедовите мисли и идеи.

Такъв подробен сборник с мисли на Христос не е достигнал до нас. И понеже Коранът е поне толкова важен за мюсюлманите, колкото Библията за християните, влиянието на Мохамед чрез Корана е огромно. Не е изключено влиянието на Мохамед върху исляма да е по-голямо от общото влияние на Исус Христос и Свети Павел върху християнството. От чисто верско гледище може да се каже, че въздействието на Мохамед върху човешката история е равнозначно на Исусовото.

И още нещо. Мохамед (за разлика от Исус) е водеща фигура както от религиозно, тъй и от светско гледище. Всъщност като двигателна сила на арабските завоевания той може да бъде поставен на първо място като най-влиятелния политически водач на всички времена.

За много от важните исторически събития можем да кажем, че са били неизбежни и щяха да се случат дори без определен политически водач, които да ги насочва. Например южноамериканските колонии вероятно щяха да извоюват независимостта си от Испания дори ако Симон Боливар не се беше родил. Но не може да се каже същото за арабските завоевания. Нищо от този род не се е случвало преди Мохамед и няма основания да смятаме, че би станало без него. Единствените подобни успехи в човешката история са завоеванията на монголите през XIII век, които се дължат главно на Чингис Хан. Макар и по-обширни от арабските, те обаче се оказаха нетрайни и днес единствените райони, заемани от монголи, са тези, в които те са живели преди времето на Чингис.

Арабските завоевания са нещо съвсем друго. От Ирак до Мароко се простира цяла верига арабски нации, обединени не само от вярата си в исляма, но и от общия си арабски език, история и култура. Мястото на Корана в мюсюлманското вероизповедание и фактът, че той е написан на арабски, сигурно са попречили арабският език да се разпадне на неразбираеми помежду си диалекти, което иначе би могло да се случи през изминалите тринайсет века. Разбира се, между арабските държави има различия и недоразумения, и то значителни, но частичното разединение не бива да ни пречи да видим важните елементи на единство, които продължават да съществуват. Така например нито Иран, нито Индонезия — и двете петролопроизводителки и с ислямско вероизповедание — се присъединиха към петролното ембарго през зимата на 1973/74 година. И не случайно всички арабски държави, само арабски държави участваха в ембаргото. Както виждаме, арабските завоевания през VII век продължават и днес да играят важна роля в човешката история. И тъкмо това несравнимо съчетание на светско и верско влияние ни дава правото да смятаме Мохамед за най-влиятелната фигура в историята на човечеството. 

Източник: Майкъл Харт - 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството

 

Когато няма връщане назад

Има моменти в живота, в които си спомняме за всички онези дребни неща, които ни правят живота красив. Моментите, в които трябва да се радваме, че сме живи, здрави, родителите ни са около нас, имаме семейство, деца, и всеки един миг от живота ни значи нещо. Когато няма връщане назад, целия ни живот минава като на кинолента и си припомняме такива неща, които дори не сме подозирали, че помним. В такива моменти, единственото, което искаме да направим, е да сме имали повече време с този човек, да сме му казали всичко, което все сме отлагали или сме смятали за незначително, да се повтаря всеки път. 

А когато няма връщане назад... и знаем, че няма да имаме никога повече възможност да кажем на този човек: „Обичам те, липсваш ми, прости ми“ или всички други чувства, които нахлуват, не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да простим на себе си, че сме пропускали да направим всеки миг от живота си значим. Но няма връщане назад… Няма как да върнем миналото… Можем само да променим бъдещето си… И наистина можем, с онези дребни неща, които правят живота ни пълен… Онези неща, които ни се струват ненужни, но значат повече, от колкото си представяме, до момента в който, не се срещнем с черната коса… Живейте всеки миг от живота си, сякаш е единствения, с който разполагате. Не пропускайте да се обадите на близките си, отлагайки го за по-късно, защото по-късно може и да няма. Не пропускайте да кажете „Обичам те“ на родители си и любимите хора. Един ден, ще искате да го изкрещите, но няма да може да го чуят … Не се ядосвайте за глупости, няма как да промените хората, може да промените обаче себе си, и да ги заразите с вашата промяна. Не забравяйте да се усмихвате, един ден, ще видите много тъжни лица, на които ще липсвате. Не забравяйте, че няма връщане назад, и само от вас зависи, как ще изживеете тези мигове. 

Един младеж попитал стария мъдрец

Един младеж попитал стария мъдрец:

- Учителю, доколко верни са думите, че щастието не се състои в парите?

- Напълно верни са! - отвърнал той. - И да се докаже тяхната истинност не е никак трудно, защото:

С пари можеш да си купиш храна, но не и апетит.

Можеш да си купиш къща, но не и домашен уют.
Можеш да си купиш легло, но не и сън.

Можеш да си купиш лекарство, но не и здраве.

Можеш да си купиш книга, но не и знание.

Можеш да си купиш диплома, но не и ум.

Можеш да си купиш прислужник, но не и приятел.

Можеш да си купиш забавления, но не и щастие.

Можеш да си купиш секс, но не и любов.

Можеш да си купиш разпятието, но не и вяра.

Можеш да си купиш часовник, но не и време.

Можеш да си купиш смъртта, но не и живота.

Можеш да си купиш по-луксозно място на гробищата, но не и на небето.

Можеш да си купиш всичко материално, но не и духовност.

Защото много по-важно от това да имаш, е това ДА БЪДЕШ ЧОВЕК!