събота, 25 януари 2014 г.
петък, 10 януари 2014 г.
За хорската злоба
За хорската злоба се носят легенди,
загубени сенки, с мъртва душа,
Усмихнати, щом се подпреш на колене,
щастливи, щом видят в очите сълза!
Посрещащи утро без цел и посока,
пияни в своята жажда за власт,
загубили верния път в живота,
пропити от завист, и злобни от страх.
Намиращи сили в чужди копнежи,
и вяра, че техен е целия свят,
отрекли в себе си всички надежди,
посипали своята нежност с прах.
Ревниво отричайки своите грешки,
и търсещи в другите своята вина,
приятели мои, бъдете Човеци,
накрая остава една суета!
загубени сенки, с мъртва душа,
Усмихнати, щом се подпреш на колене,
щастливи, щом видят в очите сълза!
Посрещащи утро без цел и посока,
пияни в своята жажда за власт,
загубили верния път в живота,
пропити от завист, и злобни от страх.
Намиращи сили в чужди копнежи,
и вяра, че техен е целия свят,
отрекли в себе си всички надежди,
посипали своята нежност с прах.
Ревниво отричайки своите грешки,
и търсещи в другите своята вина,
приятели мои, бъдете Човеци,
накрая остава една суета!
сряда, 1 януари 2014 г.
петък, 27 декември 2013 г.
Как да бъдем щастливи
Дали сме щастливи не е въпрос на това какво или кого имаме в живота си, а на умението да присъстваме тук и сега, да бъдем себе си и да позволим на нещата, които ни радват да се проявят и да ни докоснат.Щастието не е въпрос на факти - наличие или отсъствие на нещо или някого в живота ни, а на отношение към фактите.
Отношение, което всеки носи у себе си и което отразява действителността, пречупвайки фактите през палитрата от емоции - гняв, недоволство, тъга, отчаяние, или пък любов, благодарност, радост, удовлетворение. Всеки от нас има поне 100 причини да е нещастен, точно в този момент. И поне 100 да бъде щастлив. Въпросът е върху какво ще фокусираме съзнанието си. Това, което изберем пред фокуса на съзнанието, подхранваме като емоция у себе си.
Кога ще престанем да търсим щастието непременно в някаква кариера, връзка, позиция, отношения, положение в обществото и дори в поредната чанта/рокля/къща/екскурзия?
Щастието не е в нищо от външния свят.
Щастието е отношение към външния свят, което носим у себе си.
Запомнете, щастието започва с вас. Не с връзката ви, не с приятелите ви, не с работата ви, а с вас. Идеята, че ще бъдете щастливи, ако нещо се промени в живота ви е илюзия, която ви отдалечава от оценяване и живеене в настоящето. А настоящето е единственото време, в което можете да бъдете щастливи.
Човек не може да бъде щастлив, нито в бъдеще, нито в минало време, а само в настояще.
Да си простим за миналото и всички грешки, които не можем да върнем или променим е
понякога трудна, но важна стъпка. Да си простим и за бъдещето и да не се пренасяме постоянно в него със мечти и страхове. Да бъдем в настоящето, приемайки фактите, хората, събитията - такива, каквито са. Разбира се, приемаме не за да се примирим със всичко и да не се развиваме, а тъкмо напротив. Защото когато приемем нещата такива, каквито са, тогава имаме избор и възможност да го променим. Тогава имаме избор за стъпка напред, за развитие и за освобождаване от нежеланото. Неприемайки и бягайки от реалността, ние не можем да я променим. Тъкмо напротив.Борбата с фактите и съпротивата към реалността водят до негативни емоции, потискане и вътрешни конфликти. Приемането, осъзнаването и разбирането, че изборът е наш и винаги ни принадлежи е ключ към позитивни промени в живота ни.
Когато приемем настоящето, започва реалната работа с него. Освобождаваме се от илюзията, самозаблудите и борбата. Тогава можем да преработим представа си за това, кое ни прави удовлетворени и щастливи в различните сфери на живота - професия, семейство, любов, приятелска среда.
В такива моменти често хората откриват, че неща, които са вярвали, искали или се е очаквало от тях да ги правят щастливи - всъщност не са подходящи.
Как да бъдем щастливи ?
Като открием кои са истински ценните, подходящи и важни за нас неща – хора, занимания, призвание - нещата, които ни карат да се чувстваме себе си - живи, ентусиазирани и пълноценни. А след това, без да бягаме в илюзиите на миналото и бъдещето, да ги реализираме в настояще време, отдавайки се изцяло на процеса, изразявайки себе си и разгръщайки изцяло потенциала на личната си неповторимост.
„Всеки човек има специално призвание и мисия в живота си. Всеки носи конкретна задача, която трябва да бъде изпълнена. Никой не може да бъде заместен, нито животът му може да бъде повторен, тъй като задачата на всеки е уникална и е само негова възможността да я изпълни.”
четвъртък, 26 декември 2013 г.
Обич или полза...?
Докато един мъж полирал новата си кола, неговия 4 годишен син взел камък и надраскал няколко линии от едната страна на колата. В гнева си, мъжът взел ръката на детето и я удрял толкова много пъти... даже не осъзнавал, че удря с гаечен ключ. В болницата детето губи всичките си пръсти заради множеството фрактури. Когато момченцето вижда баща си с изпълнени с болка очи го пита:
"Татко, кога пръстчетата ми ще пораснат отново?"
Яростта и любовта нямат граници, избери второто, за да имаш добър и красив живот и си спомняй това: Материалните неща са, за да се използват, а хората са, за да се обичат.
Проблема в днешния свят е, че хората са използвани, а материалните неща са обичани. Нека опитаме винаги да си спомняме следното:
Материалните неща са, за да се използват. Хората са, за да се обичат.
Има моменти
Има моменти, в които искам да напиша нещо свързано, а не мога. Моменти, в които емоциите са толкова болезнено силни, противоречиви и несвързани, че думите не стигат да ги опишат. Моментите, когато губиш нещо истинско. Преходност. Един ден се раждаш, пропълзяваш, после прохождаш. Смееш се, забавляваш се, слънцето грее лъчезарно, така сякаш никога няма да залезе. Животът изглежда една лесна игра. Дори най-обикновеният ден изглежда вълшебен. Шарен, фриволен, блазнещ. Животът е толкова откровено красив. Толкова красив със своите малки чудеса. Чудото да отвориш сутрин очи, да погледнеш слънчевия ден, да му се усмихнеш, да прегърнеш любимия човек, да кажеш „Обичам те!”
Чудото да си направиш любимите препечени филийлки, да изпиеш чаша горещо кафе, да си побъбриш сладко. Чудото да си вземеш горещ душ и да се почувстваш блажено спокоен. Чудото да излезеш от вкъщи и пред теб да се простира цял един свят. Свят, пълен с милион възможности, хора, събития, чувства. Свят, пълен с щастие и с болка.
Не знам дали има рай и ад след смъртта. Но знам, че животът е рай. Не защото е блажен, а защото всеки ден е едно ново откровение. С всички свои сълзи и усмивки, животът е зашеметяващо вълнуващ. И не би бил, ако нямаше болка, ако нямаш гняв, ако нямаше край. Животът е вълшебен, защото ти дава възможността да изпиташ най-дълбоко и истинско щастие. И също толкова дълбоко страдание. Как щяхме да разпознаем сладостта на радостта, ако не сме вкусили горчивината на мъката? И как щяхме да оценим живота, ако нямаше смърт?
Обичам живота. Обичам прелестните изгреви и залези. Обичам ефирността на пролетта, обичам жарта в лятото, обичам меланхоличността на есента, обичам уюта на снежната зима. Обичам с пареща осезаемост любимите ми хора. Обичам минутите, прекарани с тях. И ги ценя. Защото всичко е преходно.
Не знам защо се раждаме, но знам защо умираме. Защото нищо не може да бъде оценено, ако няма край. Ако нямаше, животът щеше да си бъде просто една незабележима даденост. И ние щяхме да крачим без цел и посока, без емоции и без страсти. Щяхме да сме просто едни скитащи камъни. Повече мъртви, отколкото живи.
Да, боли, когато губиш. Ужасно боли. Когато губиш близък, когато губиш част от себе си, от историята си. Когато си отива достоен и благороден човек. Боли. Парадоксалното е, че животът е всичко, което имаш, но дори когато загубиш всичко което имаш, животът продължава. Но не за теб. Един уморено затваря очи, а друг жадно ги отваря.
понеделник, 23 декември 2013 г.
Насаме със себе си
Отпивам глътка и се чудя дали наистина искам да чуя себе си. А способен ли съм да чуя себе си? С всяка изминала година сякаш влизам във все по-задушаващи клишета и правя това, което трябва да правя. Мисля това, което се очаква да мисля. Чувствам така, както е правилно да чувствам. И къде съм аз в тази картинка? Кой точно съм аз?
Понякога изпитвам странното дежа-ву, че съм на 17 и че светът ми е безпределно ясен. Че имам отговори за всичко. А понякога ми се струва, че животът ми се изнизва между пръстите като пясък, уж осезаем, а всъщност неуловим. И ме е страх, че не правя нещата, както трябва. Че може би, ако бях постъпил по-различно, ако бях се вслушал в себе си, ако … Какво би станало, ако… Ако бях направил всичко по-различно… Може би нямаше да пиша тези редове, може би щях да имам коренно различен живот. Може би щеше да е по-хубав, а може би щеше да е ужасен. Така ми се иска да погледна през някой вълшебен прозорец и да видя какво би се случило, ако… Иска ми се да имаше повече магия в живота, да можеше да виждаме себе си в "другия" си възможен живот, да виждаме какво би станало, ако във всяка ситуация на трудно решение, бяхме взимали противоположното. Май просто ми се иска да видя, че не съм сгрешил, че няма за какво да съжалявам. Но истината е, че съжалявам - за детето в мен... Понякога толкова искрено жадувам да се върна назад във времето, когато не е трябвало – или поне не съм си давал сметка, че е трябвало - да се съобразявам с другите, с порядките, с условностите на възрастните. Иска ми се да можех да плача с крокодилски сълзи, когато душата ми страда, да крещя с пълно гърло, когато съм вбесен, да тичам с еуфорична приповдигнатост, когато съм щастлив. Иска ми се да не трябва да изпитвам вина всеки път, когато чувствата ми прескачат рамките на общоприетото и не се вписват в измислената схема на "цивилизованото". Защо винаги трябва да бягаме от себе си? Защо трябва да бягам от себе си, за да се вместя в нечия схема?
Понякога изпитвам странното дежа-ву, че съм на 17 и че светът ми е безпределно ясен. Че имам отговори за всичко. А понякога ми се струва, че животът ми се изнизва между пръстите като пясък, уж осезаем, а всъщност неуловим. И ме е страх, че не правя нещата, както трябва. Че може би, ако бях постъпил по-различно, ако бях се вслушал в себе си, ако … Какво би станало, ако… Ако бях направил всичко по-различно… Може би нямаше да пиша тези редове, може би щях да имам коренно различен живот. Може би щеше да е по-хубав, а може би щеше да е ужасен. Така ми се иска да погледна през някой вълшебен прозорец и да видя какво би се случило, ако… Иска ми се да имаше повече магия в живота, да можеше да виждаме себе си в "другия" си възможен живот, да виждаме какво би станало, ако във всяка ситуация на трудно решение, бяхме взимали противоположното. Май просто ми се иска да видя, че не съм сгрешил, че няма за какво да съжалявам. Но истината е, че съжалявам - за детето в мен... Понякога толкова искрено жадувам да се върна назад във времето, когато не е трябвало – или поне не съм си давал сметка, че е трябвало - да се съобразявам с другите, с порядките, с условностите на възрастните. Иска ми се да можех да плача с крокодилски сълзи, когато душата ми страда, да крещя с пълно гърло, когато съм вбесен, да тичам с еуфорична приповдигнатост, когато съм щастлив. Иска ми се да не трябва да изпитвам вина всеки път, когато чувствата ми прескачат рамките на общоприетото и не се вписват в измислената схема на "цивилизованото". Защо винаги трябва да бягаме от себе си? Защо трябва да бягам от себе си, за да се вместя в нечия схема?
Понякога толкова искам да се върна поне за момент назад. Във времето, когато дядо ме утешаваше благо, че кръвта ми няма да изтече от драскотина на коляното ми и аз му вярвах. Когато баба ми правеше прекрасни пържени картофки, а аз я дебнех да се обърне, за да изхвърля кюфтето през прозореца. Когато се катерих по дървета, без грам страх и притеснение, че така не се прави и че може да се ударя. Когато морето ми беше до колене. Иска ми се отново да се почувствам дете – малко и защитено. Иска ми се просто за един миг – един-единствен миг – да не трябваше да нося отговорност за себе си. Да не трябваше да се питам дали постъпвам правилно. Да не трябваше да се упреквам... да не трябваше да пиша този текст.
Абонамент за:
Публикации (Atom)